Възцари се пълна тишина, ала само за миг.
— Благодаря ти, Айла — каза Първата сред служителите на Майката. — Мисля, че идеята е много добра. Сигурно можем да направим нещо подобно. Може да се получи много впечатляващо.
— Да, и на мен ми харесва — добави старият шаман на Третата пещера. — Така ще имаме церемониален огън от самото начало.
— А студеното огнище, което всеки момент може да бъде запалено, ще пробуди любопитството на хората — рече зеландони от Западното обединение на Двайсет и деветата пещера.
— Как ще загасим огъня? — попита дребничкият мъж, дони на Единайсетата пещера. — С вода, така че да вдигнем пара, или с пясък, за да изгасне веднага?
— Или с кал? — подхвърли един човек, когото Айла не познаваше. — Така пак ще вдигне пара, но ще угаси моментално и въгленчетата.
— Мисля, че с вода ще стане по-впечатляващо — рече друг. — Така ще се получи най-много пара.
— Не, според мен пясъкът ще свърши най-добра работа, понеже ще го загаси изведнъж. В един момент ще е светло, а в следващия ще се възцари пълен мрак.
Докато дискусията беше в разгара си, русокосата жена се зачуди дали мог-ърите от Клана планираха церемониите си в такива подробности. Все пак техните ритуали бяха изключително древни и те винаги ги правеха по начина, по който бяха правени и преди, или с възможно най-малко отклонения. Едва сега тя осъзна каква дилема е стояла пред Креб — мог-ъра на Клана, — когато бе поискал да изиграе значителна роля в една от най-сакралните им церемонии.
Тя огледа просторната овална зала, където се намираха. Приличаше на спалните в лагера на Деветата пещера, но беше доста по-голяма. Подвижните вътрешни стени, които я разделяха на отделни помещения, бяха разположени в близост до външните стени, освобождавайки голямо свободно пространство в центъра, Русокосата жена забеляза, че спалните рогозки бяха скупчени на едно място и че всички бяха издигнати на известна височина над земята също като в дома на зеландони в Деветата пещера. Тя се зачуди защо, след което си каза, че тези рогозки навярно са предназначени за болните хора, търсещи помощ от зеландони, и така е по-лесно да се грижат за тях.
Подът бе застлан с рогозки, повечето, от които бяха избродирани със заплетени и красиви шарки, и навсякъде се виждаха най-различни по размери възглавнички, столчета и масички, ала най-голямо впечатление й направиха статуетките, сложени в купи, пълни с пясък. Те представляваха изображения на Великата Майка Земя — Джондалар ги наричаше донии — и големината им варираше между десет и двайсет сантиметра. Ръцете им бяха едва загатнати, а краката им се сливаха в остър връх, което позволяваше да бъдат забити в земята или в купа с пясък, така че да останат прави. Представляваха дебели жени с масивни хълбоци и огромни гърди, които се спускаха върху закръглен корем, свидетелстващ за успешното износване поне на няколко деца. Видът на статуетките целеше да покаже, че тези жени не са лишавали от нищо децата си; те олицетворяваха плодородието и щедростта.
Всяка донии представляваше вместилище за духа на Великата Майка Земя и показваше на невидимите сили, които управляваха живота им, всичко онова, от което се нуждаеха хората, за да оцелеят. Статуетките символизираха надеждата, че ядивните растения ще са лесни за откриване, както и че ловците винаги ще се връщат с богата плячка, че земята ще е плодородна, храната ще е в изобилие, а животът ще е чудесен. Донии бяха въплъщение на човешките мечти за по-добро бъдеще.
— Бих искала да благодаря на Айла… — Русокосата жена се сепна, щом чу името си. — … за охотата, с която сподели новия начин за палене на огън със зеландони, и търпението, което прояви, докато всички го овладеем — завърши Първата сред служителите на Майката.
Чуха се одобрителни възгласи и дори дони на Четиринайсетата пещера изглеждаше положително настроена. След това започнаха да обсъждат подробностите около останалата част от откриващата церемония за тазгодишния Летен събор, както и другите празненства, които предстояха — особено сватбения ритуал, известен като брачна церемония. Айла би искала да поговорят повече за това, ала те само набелязаха темата, след което заговориха кога да свикат следващата среща, на която да обсъдят тези неща. Оттам разговорът се насочи към послушниците.
— Зеландони пазят паметта на поколенията — рече Първата. Тя погледна към послушниците, но русокосата жена усети, че дебелата жена сякаш искаше да включи и нея в разговора. — Част от обучението на послушника се състои в това да запомни древните легенди и сказанията. Те обясняват кои са зеландонийците и откъде са произлезли хората. Запаметяването на тези легенди засилва също така и способността за учене, а послушникът има много неща, които трябва да научи. Нека завършим тази среща с Нейната Легенда — с Песента на Майката.
Тя замълча и се замисли, като че ли търсеше историята в дълбините на съзнанието си. Песента на Майката беше най-значимата от всички древни легенди, защото разказваше за началото. За да стане легендата по-лесна за запомняне, тя бе разказана в рими и стихове, а тези, които имаха музикални способности, често я пееха, като по този начин тя се запечатваше още по-силно в паметта на слушателите. Някои от песните бяха толкова старинни и познати, че само мелодията бе достатъчна, за да извика моментално спомена за съдържанието на историята.
Зеландони от Деветата пещера обаче бе измислила своя мелодия за Песента на Майката и много хора бяха започнали да я харесват. Тя започна да пее без съпровод на какъвто и да е музикален инструмент със силния си, чист и ясен глас: