— Колкото повече научавам за хората, които са те отгледали, толкова повече започвам да ги уважавам — каза Първата сред служителите на Майката. — Когато Великата Майка връчва на някого своя дар, Тя навярно очаква нещо в замяна. И колкото по-голям е нейният дар, толкова по-големи са очакванията и ала кой би могъл да каже какво точно се иска от него, преди да настъпи моментът за това? Ето защо хората се тревожат. Понякога Нейните дарове са прекалено много, повече, отколкото човек би искал, ала не могат да бъдат върнати обратно. Да имаш много от нещо не означава непременно, че ще бъдеш щастлив.
— Дори и ако това е любов? — попита Айла.
— Най-добрият пример за това е Джондалар. Той определено бе обичан от Майката — каза жената, известна някога като Золена. — Даже прекалено обичан — тя му бе дала твърде много. Той е толкова красив и добре сложен, че просто няма как да не привлича внимание. Дори очите му имат такъв необикновен цвят, че не можеш да устоиш на изкушението да потънеш в тях. Освен това има естествен чар, с който направо омагьосва хората, особено жените. Не мисля, че на света има жена, която да му откаже нещо, дори и самата Майка, а и той обича да доставя удоволствие на нежния пол. И сякаш това не е малко, та Тя го е направила интелигентен и изключително добър в каменоделството, както и го е дарила с любящо сърце. Сърцето му наистина е изключително — той има страшно много любов за даване.
Айла я слушаше внимателно.
— Дори любовта му към работата с камъка и изработването на различни инструменти за него е истинска страст.
Всяко нещо, което обикне, направо го обсебва — продължи Първата сред служителите на Майката. — Той се опитва да държи увлеченията си под контрол, но понякога те му се изплъзват. Айла, не съм сигурна дали разбираш колко могъщи са чувствата му. Всичките тези дарове обаче не го правеха щастлив — най-малкото не и досега — и извикваха повече завист, отколкото любов.
Русокосата жена кимна замислено.
— Чувала съм няколко души да казват, че брат му Тонолан бил любимец на Майката и поради тази причина Тя си го прибрала толкова рано — рече. — Той бил ли е изключително красив… или може би е имал много дарове?
— Тонолан бе любимец на всички — на всички, но не и на Майката — въздъхна дони. — Той изглеждаше страхотно, макар и да нямаше тази… изкушена съм да кажа красота… мъжествена красота на Джондалар, ала имаше толкова открит и топъл характер, че навсякъде, където отидеше, хората го обикваха — и мъжете, и жените. Той се сприятеляваше бързо и естествено и никой не му завиждаше, нито пък го мразеше.
Стояха и си говореха, а вълкът се беше сгушил в краката на Айла. Щом отново закрачиха към лагера, русокосата жена се намръщи, замислена над думите на шаманката.
— Сега, след като Джондалар те доведе тук, много мъже отново ще започнат да му завиждат, а жените ще се настроят срещу теб, защото ти зае мястото в сърцето му — продължи зеландони. — Ето защо Марона се опита да те направи на глупачка. Тя завиждаше и на двама ви, защото сте открили щастието един в друг. Някои хора мислят, че Марона също е получила много от Майката, ала единственото, което е имала някога, е било необичайната й красота. Както знаем обаче, красотата е най-измамният от даровете, защото е нетрайна. Марона е една неприятна жена, която мисли само за себе си, има съвсем малко приятели и почти никакви умения. Когато красотата й увехне, тя няма да има нищо — дори и деца.
Повървяха още известно време заедно, след което Айла спря и се обърна към спътницата си:
— Не съм виждала Марона напоследък.
— Тя отиде в Петата пещера с приятеля си и се върна тук заедно с тях — обясни дони. — Отседнала е в техния лагер.
— Не я харесвам, но съжалявам за нея, ако не може да има деца — въздъхна русокосата жена. — Иза знаеше някои работи, които биха могли да се направят за жена, която иска да стане по-възприемчива към оплодителния дух.
— И аз зная някои неща — усмихна се шаманката, — ала Марона никога не ме е молила за помощ. Боя се обаче, че ако наистина е неспособна да зачене, едва ли нещо ще помогне.
Айла долови тъга в гласа й. Навярно и тя щеше безутешно да съжалява, ако не можеше да има деца. Изведнъж обаче лицето й се озари от сияйна усмивка.
— Знаеш ли, че ще имам дете? — попита.
Зеландони се усмихна. Предположението й се беше потвърдило.
— Много се радвам за теб, Айла — рече. — Джондалар знае ли, че съюзът ви е бил благословен?
— Да, казах му — сподели русокосата жена. — Много е щастлив.
— Така и трябва. Казала ли си на някой друг?
— Само на Мартона, Пролева и сега на теб.