— Пристигнахме съвсем скоро — каза му русокосата жена. — Ти откога си тук?
— Аз съм роден тук.
— О, значи си от Деветнайсетата пещера.
— Да — кимна момчето. — Защо говориш толкова смешно?
— Защото не съм от тук. Идвам от много далеч. Едно време бях Айла от Лъвския бивак на мамутоите, а сега съм Айла от Деветата пещера на зеландониите — каза тя и пристъпи напред, протягайки ръце за поздрав.
Момчето се смути, понеже не можеше да направи същото с отчасти парализираната си ръка. Русокосата жена видя това и улови дланите му. Ръцете му бяха нормални, само дето едната беше по-малка от другата и кутрето бе слято с безименния му пръст. Тя задържа известно време дланите му в своите и се усмихна. Накрая, сякаш току-що си беше спомнило как се казва, момчето рече:
— Аз съм Ланидар от Деветнайсетата пещера на зеландониите. — Щеше да спре дотук, ала после добави: — Деветнайсетата пещера те приветства на Летния събор, Айла от Деветата пещера на зеландониите.
— Много добре свириш с уста — похвали го тя. — Обичаш ли да си подсвиркваш? — попита го, след като пусна ръцете му.
— Май да.
— Мога ли да те помоля да не имитираш повече моето подсвиркване?
— Защо? — учуди се момчето.
— С този сигнал викам коня — този там, жребеца — обясни Айла. — Боя се, че ако чуе твоето подсвиркване, ще си помисли, че го викаш, а това ще го обърка. Но ако това подсвиркване ти харесва много, мога да го науча да отговаря на друг сигнал.
— Какъв?
Жената се огледа наоколо и забеляза едно синигерче, кацнало на близкото дърво, което чуруликаше радостно. Тя се заслуша за момент, след което повтори песента му. Момчето се смая, а птичката също замлъкна за миг, преди да пропее отново. Айла повтори сигнала още веднъж и синигерчето съвсем се обърка.
— Как го направи? — попита момчето.
— Ако искаш, ще те науча — каза му тя. — Сигурна съм, че няма да се затрудниш.
— Можеш ли да имитираш и други птици?
— Мога.
— Кои?
— Които кажеш.
— Чучулига?
Айла затвори очи за момент, след което си заподсвирква поредица от звуци, които приличаха досущ на песента на чучулигата, която звучи, докато птицата се издига високо в небето.
— Наистина ли можеш да ме научиш да правя това? — попита момчето, а очите му заблестяха от вълнение.
— Ако наистина искаш да се научиш — рече Айла.
— Ти как се научи?
— С много упражнения. Ако имаш търпение, понякога птицата ще дойде при теб, докато си подсвиркваш песента й — каза русокосата жена и си спомни за времето, когато живееше сама в долината и се мъчеше да имитира чуруликането на горските птички. След като започна да ги храни, няколко винаги откликваха на зова й и кълвяха направо от дланта й.
— А можеш ли да подсвиркваш и други неща? — попита Ланидар, заинтригуван от тази странна жена, която говореше смешно и свирукаше толкова добре.
Айла се замисли за момент, след което — навярно защото момчето й напомняше за Креб — започна да тананика мистична мелодия, която звучеше като свирене на флейта. Ланидар познаваше звука на флейтата, ала никога досега не беше чувал нещо подобно. Тази завладяваща музика бе напълно непозната за него. Така звучеше флейтата на Събора на Клана, на който Айла бе отишла с Клана на Брун, когато още живееше с тях. Момчето я слушаше със зяпнала уста.
— Никога не съм чувал някой да подсвирква така — сподели то.
— Хареса ли ти? — попита жената.
— Да, но и малко ме изплаши — призна Ланидар. — Сякаш това, което изтананика, идва от много, много далеч.
— Точно така си е — увери го Айла и изсвири пронизително с уста. След няколко секунди двамата видяха как Вълчо тича с големи подскоци из високата трева.
— Вълк! — възкликна изплашено момчето. — Това е вълк!
— Всичко е наред — успокои го и прегърна хищника, който започна да й се умилква, въртейки опашка. — Този вълк е мой приятел. Вчера отидох с него в главния лагер. Мислех, че си разбрал, че и той е бил там заедно с конете.
Момчето се успокои, но продължи да наблюдава вълка с ококорени от страх очи.
— Вчера ходих с майка да берем малини. Никой не ми каза, че си била в лагера. Споменаха само, че имало някакви коне на Горната ливада — каза. — Всички говореха за нещо, дето мятало копия — някакъв мъж щял да го показва. Мен никакъв ме няма в мятането на копия, ето защо реших да намина да погледам конете.
Айла се зачуди дали нарочно не му бяха споменали за вълка — може би някой искаше да му погоди номер, както Марона се бе опитала да направи с нея. После си даде сметка, че момче на неговата възраст, което ходеше да бере малини с майка си, сигурно води доста самотен живот. Русокосата жена предполагаше, че момче с недъгава ръка, което не може да мята копия, едва ли има много приятели, и че останалите момчета сигурно му се подиграват, и му погаждат най-различни номера. Ланидар обаче имаше здрава ръка и можеше да се научи да хвърля копие — особено с помощта на копиехвъргача.