Ланидар я гледаше как сресва младия жребец.
— Никога не съм виждал кафяв кон. Повечето са като кобилата.
— Зная — отвърна русокосата жена. — Но далеч на изток, отвъд края на Великата река майка, която извира от другата страна на ледника, има доста коне с такъв цвят. А тези два коня идват точно оттам.
След малко вълът се върна при тях. Той си намери едно местенце, обиколи го няколко пъти, после се изтегна по корем и се загледа в тях.
— Защо тези животни стоят около теб, позволяват ти да ги докоснеш и правят това, което им кажеш? — попита Ланидар. — Никога не съм виждал животни, които да се държат така.
— Те са мои приятели — усмихна му се русокосата жена. — Бях отишла на лов и майката на тази кобила падна в капана ми. Не знаех, че кърми, докато не видях мъничкото конче. Няколко хиени също го бяха забелязали, ала аз веднага ги прогоних, без да си давам сметка защо точно го правя. Кобилката нямаше да оцелее сама, но откакто я спасих, започнах да се грижа за нея. Така и я отгледах. Мисля, че кобилката израсна с представата, че аз съм майка й. По-късно станахме приятелки и се научихме да се разбираме една друга. Тя прави това, което искам от нея, защото самата тя го желае. Нарекох я Уини — Айла произнесе името на животното като конско изцвилване, което прозвуча толкова истинско, че кобилата мигом надигна глава и погледна към тях.
— Това беше страхотно! — възкликна хлапето. — Как го направи?
— Костваше ми страшно много усилия и време. Това е истинското й име. Пред повечето хора обикновено казвам „Уини“, защото го разбират по-добре, ала не така го изрекох, когато я нарекох така. Този жребец е неин син. Бях до нея, докато го раждаше… Джондалар също беше с мен. Той кръсти коня Рейсър, но това се случи по-късно.
— Рейсър означава някой, който обича да се движи бързо, или някой, който иска да бъде пред всички други, нали? — подхвърли момчето.
— Да — кимна тя. — Същото каза и Джондалар. Нарече го така, защото Рейсър обича да е винаги отпред, освен в случаите, когато му сложа юздата. Тогава върви винаги зад майка си — рече Айла и продължи да разресва коня. Почти бе готова.
— Ами вълка? — поинтересува се момчето.
— Почти същата история — вдигна рамене жената. — Отгледах го от бебе. Убих майка му, защото отмъкваше хермелините от капаните ми. И за нея не знаех, че има малки. Беше през зимата и всичко бе покрито със сняг — как бих могла да предположа, че ще има вълчета по това време? Един ден проследих дирите й до бърлогата й. Тя бе вълк-единак, без други вълци наблизо, които да й помагат, и останалите й вълчета бяха измрели. Когато издърпах Вълчо от бърлогата, видях, че очите му са полуотворени. Той израсна заедно с децата на мамутоите и вероятно смята, че хората са неговата глутница.
— Как го нарече? — попита Ланидар.
— Вълчо — отвърна жената. — Това е думата за вълк на езика на мамутоите. Искаш ли да те запозная с него?
— Как така да ме запознаеш с него? — учуди се момчето. — Може ли човек да се запознава с вълк?
— Сега ще видиш — усмихна се Айла. — Дай си ръката — подкани го тя. — Първо ще дадем на Вълчо да я помирише, а после ще можеш да го погалиш.
Отначало детето се колебаеше дали да доближи здравата си ръка до хищната муцуна на вълка, но най-накрая се осмели и я протегна бавно напред. Русокосата жена хвана дланта му и я поднесе към носа на Вълчо. Той първо я подуши, след което я облиза.
— Гъдел ме е! — засмя се момчето.
— Можеш да го помилваш по главата — рече му Айла. Ланидар докосна гъстата козина на хищника и в същия миг лицето му се озари от усмивка. — Много му харесва да го чешат зад ушите — добави жената и хлапето веднага го направи.
В този миг Рейсър изцвили нервно и Ланидар веднага надигна глава.
— Мисля, че и Рейсър има нужда от малко внимание — усмихна се Айла. — Искаш ли да го погалиш?
— Може ли? — грейнаха очите на детето.
— Разбира се — кимна жената и даде знак на коня да се приближи, като в същото време извика: — Ела тук, Рейсър! — Тъмнокафявият жребец с черна грива, опашка и „чорапки“ отново изцвили, след което пристъпи към жената и момчето. Ала щом приведе глава надолу, Ланидар мигом отстъпи назад. Конят може и да нямаше остри зъби, но това не означаваше, че беше беззащитен.
Русокосата жена се протегна към торбата, която лежеше в краката й.
— По-бавно, нека първо и той те подуши — посъветва го тя. — Животните те опознават първо с носа си. После можеш да го погалиш по носа или отстрани на муцуната.
Момчето я послуша.
— Носът му е толкова мек! — възкликна след малко то. Изведнъж пред него се появи и Уини, избутвайки Рейсър настрани. Детето се стресна, защото не я бе видяло как се приближава към тях.