— Уини също иска внимание — рече Айла. — Конете са много любопитни и обичат да се грижиш за тях. Искаш ли да ги нахраниш? — запита го тя и щом Ланидар кимна, му показа двете парчета бял корен, които бе извадила от торбата си. Това бяха диви моркови и конете умираха за тях.
— Можеш ли да държиш нещо с дясната си ръка? — попита Айла.
— Да — отвърна момчето.
— Тогава можеш да ги нахраниш и двамата наведнъж — рече жената, слагайки по едно парче корен във всяка от дланите му. — Задръж дланите си отворени пред тях, така че да могат да си вземат лакомството. Ако нахраниш само единия, ще започнат да ревнуват и Уини ще избута Рейсър, защото му е майка и може да му казва какво да прави.
— И при конете ли е така? — не можеше да повярва Ланидар.
— Да, и при конете — потвърди русокосата жена. Тя се изправи и вдигна въжето с прикрепените към него юзди. — Трябва да тръгваме, Ланидар. Джондалар ме очаква. Ще им сложа юздите, въпреки че не ми се иска, заради собствената им безопасност. Не бих желала да ги пускам да се разхождат на воля из лагера, докато всеки един от присъстващите на Летния събор не разбере, че тези коне не са ловна плячка. Днес даже си мислех, че една ограда би била къде-къде по-удобна от тези въжета, които непрекъснато се заплитат в тревата и храстите.
Сложи поводите на конете, вдигна от земята торбата и заека, който бе убила, и се обърна към момчето:
— Ако те науча как да си подсвиркваш, ще направиш ли нещо за мен, Ланидар?
— Какво?
— Понякога ми се налага да отсъствам оттук почти през целия ден. Ще можеш ли да идваш тук, за да наглеждаш конете, докато ме няма? Можеш да ги викаш с добре познатия ти сигнал. Бих искала да проверяваш дали въжетата не са оплетени и да им обръщаш малко внимание, защото никак не обичат да стоят сами. А ако има някакви проблеми, веднага ще ме извикаш. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с това?
Ланидар не можеше да повярва на ушите си. Дори и в мечтите си не бе дръзвал да си представи, че някой ще го помоли да направи нещо подобно.
— А ще мога ли да ги храня? — попита. — Много ми хареса да ядат направо от ръката ми.
— Разбира се — кимна жената. — Винаги можеш да им даваш малко свежа зелена трева, както и диви моркови — виждаш, че просто ги обожават! Ще ти покажа и някои други растения, с които може да ги храниш. Сега ще дойдеш ли с мен, за да видиш как Джондалар ще покаже действието на копиехвъргача?
— Да — кимна хлапето и те се запътиха към главния лагер.
Когато стигнаха, Айла бе изненадана да види още няколко ловни приспособления освен това на Джондалар. Явно хората, които бяха присъствали на предишната демонстрация, бяха изработили свои собствени версии на оръжието и сега показваха възможностите им. Щом Джондалар я видя, на лицето му веднага се изписа облекчение и той се завтече да я посрещне.
— Какво те забави толкова? — попита. — Няколко души са пробвали да направят копиехвъргачи, след като им го показахме — рече, — но знаеш колко много тренировки трябват, докато се постигне точност. Засега аз съм единственият, който може да улучи това, в което се прицелва, и се боя, че хората започват да си мислят, че това оръдие е пригодено единствено за мен и никога няма да овладеят копиехвъргача. Не исках да им споменавам нищо за теб, защото си мислех, че демонстрацията на уменията ти ще им направи далеч по-силно впечатление. Много се радвам, че най-накрая си тук.
— Сресах конете — окото на Рейсър е наред — и ги оставих да потичат малко — обясни Айла. — Трябва да помислим за нещо като ограждение, понеже въжетата непрекъснато се заплитат в храстите и тревата. Помолих Ланидар да наглежда Уини и Рейсър, когато не сме там. Запознах го с конете и те много го харесаха.
— Кой е Ланидар? — попита Джондалар.
Тя му посочи момчето, което стоеше до нея и гледаше боязливо към високия мъж, който изглеждаше ядосан.
— Това е Ланидар от Деветнайсетата пещера, Джондалар. Някой му казал, че на поляната над лагера ни имало коне, и той дойде да ги види.
Синеокият мъж понечи да вдигне рамене, защото това слабо го интересуваше — съзнанието му бе заето с демонстрацията, която не се развиваше според очакванията му, ала в същия миг забеляза деформираната ръка на момчето и израза на загриженост на лицето на Айла. Тя се опитваше да му каже нещо и най-вероятно то бе свързано с детето.
— Мисля, че той може много да ни помогне — каза русокосата жена. — Дори се е научил да имитира сигнала, с който викаме конете, но ми обеща, че няма да го използва без основателна причина.