Русокосата жена почувства колебанието й.
— Ако не си заета, защо не дойдеш утре сутринта в лагера на Деветата пещера? — предложи тя. — Ще видиш момчето и конете и сама ще прецениш как да постъпиш.
— Майко, мога да се справя с това! — умоляваше я Ланидар. — Знам, че мога!
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— Трябва да помисля — рече Мардена. — Синът ми не е като другите момчета. Той не може да прави същите неща като тях.
Айла я изгледа учудено:
— Не съм сигурна, че те разбирам.
— Нали виждаш, че тази ръка го ограничава — рече жената.
— До известна степен, но много хора са се научили как да преодолеят тези ограничения.
— Доколко може да ги преодолее? — попита майката. — Трябва да разбереш, че той никога няма да бъде ловец и че не може да прави нищо с ръцете си. И какво му остава?
— Защо да не може да е ловец или да се научи да прави разни неща? — попита русокосата жена. — Той е умен и има добро зрение. Има една съвършено здрава ръка и може да използва другата за някои неща. Може да върви, както и да бяга. Виждала съм хора да преодоляват много по-сериозни проблеми. Ланидар просто се нуждае от някого, който да го обучи.
— Кой би го научил? — изсумтя майката. — Дори мъжът от огнището му не поиска да стори това.
Айла си помисли, че най-накрая започна да разбира.
— Бих била щастлива да го обуча и си мисля, че Джондалар също ще е съгласен да помогне. Лявата ръка на Ланидар е силна. Навярно ще трябва да се научи да компенсира недостатъците на дясната си ръка и да поработи върху равновесието на тялото си, но съм сигурна, че ще усвои тънкостите на хвърлянето на копия. Особено с помощта на копиехвъргача.
— И защо ще си правиш труда? Ние не живеем в твоята пещера. Та ти дори не го познаваш!
Айла си каза, че жената едва ли би повярвала, ако й кажеше, че е готова да стори това само защото е харесала момчето, ето защо реши да опита друга тактика.
— Мисля, че е наше задължение да обучаваме децата, когато можем, а аз току-що станах зеландонийка. Искам да покажа на новите си сънародници, че съм достойна за тях. Освен това, ако Ланидар ми помогне за конете, аз му ставам длъжница и бих искала да му дам нещо в замяна. Така са ме учили, когато бях малка.
— Дори и да се опиташ да го обучиш, какво ще стане, ако той не се справи? — попита слабичката женица. — Не искам да му давам напразни надежди.
— Той трябва да усвои някои умения, Мардена — изтъкна Айла. — Какво ще прави, когато порасне, а ти си вече твърде стара, за да го пазиш? Едва ли искаш синът ти да се превърне в бреме за останалите зеландонийци. Нито пък аз, независимо къде живее.
— Той знае как да събира храна заедно с жените — рече Мардена.
— Да, и това е ценен принос, ала само той не стига. Трябва да овладее и други умения. Или поне да се опита.
— Навярно си права, но какво може да прави? — въздъхна майката на момчето. — Не съм сигурна дали ще може наистина да ловува.
— Нали видя как хвърли копието? — попита Айла. — Дори и от него да не излезе изключителен ловец — макар да смятам, че това не е невъзможно, — научи ли се да ловува, ще усвои по-лесно някои други неща.
— Какви например?
Айла се замисли.
— Той си свирука много добре, Мардена. Днес се убедих в това. Човек, който може да си подсвирква толкова добре, може лесно да се научи да имитира звуците, издавани от животните. А направи ли това, може да стане зовач и да примамва животните там, където дебнат ловците. За това няма да му трябват ръце — единственото, което ще му трябва, е да бъде близо до животните, за да ги чува и да се научи какви звуци издават.
— Да, свирукането наистина много му се удава — каза Мардена, замисляйки се над думите на светлокосата чужденка. — Сериозно ли вярваш, че може да направи това?
Ланидар, който слушаше разговора с голям интерес, се намеси:
— Тя също свирука, майко. Може да подсвирква също като птиците. Даже конете ги вика с подсвиркване и може да имитира цвиленето им!
— Наистина ли? — възкликна майка му. — Можеш ли да имитираш конско цвилене?
— Защо двамата с Ланидар не дойдете утре сутринта в лагера на Деветата пещера? — попита русокосата жена. Беше сигурна, че Мардена ще я помоли да зацвили като кон, а не й се искаше да прави това при толкова много хора наоколо. Всички щяха моментално да се обърнат и да се втренчат в нея.
— Мога ли да взема и майка си? — попита Мардена. — Сигурна съм, че и тя ще поиска да дойде.
— Разбира се — усмихна се Айла. — Можете да дойдете всички и да хапнете с нас.
— Добре — кимна дребната женица. — Значи ще се видим утре сутринта.
Айла се загледа след момчето и майката, които тръгнаха към огнището си. След няколко крачки Ланидар се обърна и я дари с признателна усмивка. Тя също му се усмихна, след което тръгна нагоре по склона към мястото, където седяха Мартона и Фолара.