— Точно там е проблемът — кимна русокосата жена. — Когато й казах, че съм го помолила да наглежда конете, това изобщо не й хареса. Мардена не искаше да го пусне, въпреки че бях помолила за нещо, което едва ли щеше да затрудни детето й. Ето защо я поканих да дойде в лагера утре сутринта, за да се убеди със собствените си очи, че конете няма да сторят нищо лошо на Ланидар. Освен това й обещах, че ще го науча да ловува и да хвърля копие. Не съм сигурна как точно се реших на това, ала колкото повече се дърпаше тя, толкова по-силно ми се приискваше да се захвана с обучението на момчето.
Двете жени й се усмихнаха и кимнаха разбиращо.
— Ще кажеш ли на Пролева, че утре заран ще имаме гости? — обърна се Айла към Мартона. — И че аз ще сготвя яребицата?
— Не забравяй и заека — напомни й майката на Джондалар. — Салова ми каза, че си хванала един тази сутрин. Имаш ли нужда от помощ за готвенето?
— Само ако смяташ, че още хора могат да се присъединят към нас. Мисля да изкопая дупка в земята, да сложа няколко нагорещени камъка в нея и да изпека яребицата и заека през нощта. Може да добавя и малко зеленчуци и билки.
— Значи да очакваме вкусно утринно угощение — усмихна се Фолара. — Храната винаги става толкова крехка, когато се готви по този начин.
— Фолара, мисля, че трябва да помогнем на Айла — каза Мартона, — защото всички изведнъж ще станат страшно любопитни, щом разберат, че тя ще готви, и ще искат да опитат от гозбата й. Ох, съвсем забравих — плесна се по челото тя и се обърна към русокосата жена, — трябваше да ти кажа, че утре ще има събиране на всички жени, които ще се задомяват скоро, и майките им в жилището на зеландони.
— Нямам майка, която да доведа — вдигна рамене Айла и се намръщи. Не искаше да е единствената, която ще отиде там сама.
— Е, там определено не е мястото за майката на съпруга, ала след като жената, която те е родила, не може да присъства, мога да те придружа, ако искаш — каза Мартона.
— Наистина ли? — възкликна русокосата жена, зарадвана от предложението.
„Срещата на жените, които ще се задомяват скоро — помисли си Айла. — Скоро ще стана съпруга на Джондалар. Как ми се иска Иза да беше тук! Тя е майката, която би трябвало да ме придружи, а не жената, която ме е родила. Но след като и двете сега се скитат из следващия свят, съм благодарна, че Мартона ще дойде с мен. Колко ли щеше да се зарадва Иза, ако беше жива! Тя се притесняваше, че никога няма да си намеря съпруг и най-вероятно така и щеше да стане, ако бях останала в Клана. Тя ужасно ми липсва… както ми липсват Креб и Дърк. Не мога да престана да мисля за тях.“
— Ако ще се връщаш в лагера, ще вземеш ли яребицата? — попита Айла. — Искам да потърся още нещо, което да сготвя заедно със заека и яребицата.
Вдясно от главния лагер на Летния събор се издигаха множество варовикови хълмове, покрити с гъста трева. Айла изкачи хребета на един от тях и пое надолу по полегатия склон от другата страна. Беше се отклонила от утъпканата пътечка, по която вървяха жените, когато ходеха да берат малини и други горски плодове, и в момента следваше каменистото, отдавна пресъхнало речно корито, лъкатушещо нагоре по склона на следващото възвишение.
Вълчо изглеждаше особено заинтригуван. Това бе нова територия за него и той се ровеше във всяка дупка в земята, за да опознае новите миризми. По едно време се изгуби зад един каменист сипей и Айла се разтревожи за него, защото хищникът така и не се появяваше. Тя огледа внимателно околността, но от Вълчо не се виждаше и следа. Накрая прибягна до добре познатия сигнал, с който го викаше, и едва тогава забеляза, че бодливите храсталаци зад сипея се размърдаха и четириногият й приятел се измъкна с пълзене изпод тях.
— Къде се изгуби, Вълчо? — попита Айла, докато се навеждаше, за да го погледне в очите. — Какво има зад онези трънаци, че толкова те заинтригува?
Реши да разбере сама и извади от торбата си малката брадвичка, която Джондалар бе измайсторил специално за нея. Не беше най-доброто оръдие за преправяне на път през гъста стена от бодливи храсти, но щеше да й свърши работа. Хвана се за работа и не след дълго успя да освободи достатъчно пространство, че да се промъкне с минимален брой драскотини през стената от тръни. Пристъпи напред и откри, че земята се спуска към нещо като пещера, чийто отвор изглеждаше проходим за възрастен човек. Айла запристъпва внимателно надолу, като използваше думите за броене на зеландонийците, за да отчита стъпките си. Когато стигна до трийсет и една, забеляза, че наклонът се изравнява и коридорът става по-широк, а щом очите й свикнаха със сумрака, видя, че е навлязла в доста по-просторно помещение. Огледа се, взе решение какво да стори и се заизкачва нагоре по склона.