Каменните убежища

— Какво те накара да разчистиш трънаците точно тук, Айла? — попита Тормаден, докато се спускаха към зейналия отвор.

— Вълчо — отвърна русокосата жена. — Оглеждах се за някакъв дивеч, който да сготвя за утре — може би заек или яребица, и Вълчо както винаги беше с мен. Той много ми помага по време на лов, защото има невероятно обоняние. Видях, че се шмугва под храстите, което не е нещо необичайно за него, ала ми направи впечатление, че много се забави. Зачудих се какво ли има там, взех брадвичката си и си проправих път, а щом видях пещерата, си направих факла и се върнах обратно да я разгледам по-добре.

— Знаех си, че е имало някаква причина — отвърна мъжът, впечатлен от странния й изговор и от външността й. Тя беше невероятно красива жена, особено когато се усмихнеше.

Айла изчака, докато всички влязат в пещерата. Последният човек, който пристъпи вътре, беше дъщерята на Тремеда Ланога, която бе понесла невръстната си сестричка Лорала на ръце. Русокосата жена им се усмихна и видя как момичето отвръща срамежливо на усмивката й. Айла бе доволна, задето девойката бе решила да дойде. Лорала придобиваше закръгления вид на добре хранено бебе, а Ланога ставаше все по-общителна и често си бъбреше надълго и нашироко с младите майки, които кърмеха сестричката й.

— Подът е хлъзгав, затова внимавайте — предупреди ги русокосата жена и поведе напред колоната. Няколкото факли позволяваха да се види по-добре, че тунелът се разширява с намаляването на наклона. Когато Айла усети, че подът вече е равен, забави ход и смъкна факлата си. Останалите последваха примера й, насочвайки вниманието си върху това къде стъпват. Щом всички достигнаха равния участък, русокосата жена вдигна високо факлата си и другите отново направиха същото. Последваха неволни възклицания, смаяни въздишки, охкания и ахкания, след което се възцари гробовна тишина. Явно присъстващите бяха зашеметени от лъскавите бели стени, които блестяха като живи на светлината на факлите. В пещерата почти нямаше сталактити и сталагмити, но въпреки това бе невероятно красива; нещо повече — тя сякаш бе изпълнена с някаква могъща аура, която бе едновременно магическа, свръхестествена и духовна.

— О, Велика Майко Земя! — възкликна Първата сред служителите на Майката. — Това е Нейното светилище. Това е Нейната утроба — рече и запя с богатия си и изразителен глас:

От хаоса вечен, сред бури и мрак,
роди се великата Майка Земя.
Пробуди се Тя и веднага разбра,
че животът си има висока цена.
Пустотата скърбеше за нея в нощта.
Тя беше единствена. Тя беше сама.

Стените резонираха, създавайки усещане за акомпанимент. Сетне някой започна да свири на флейта и така акомпаниментът се превърна в действителност. Айла се огледа, за да види кой е свирачът. Оказа се млад мъж, който, макар и да й изглеждаше смътно познат, не беше от Деветата пещера. Облеклото му й подсказа, че е от Третата, и тогава тя разбра защо й се струваше познат. Младежът приличаше на вожда на Третата пещера — Манвелар. Русокосата жена се опита да си спомни дали го беше виждала някъде и в паметта й изплува името Моризан. Той стоеше до Рамила — закръглената, привлекателна млада брюнетка, която бе една от приятелките на Фолара. Навярно Моризан бе на гости в лагера им и бе решил да се присъедини към малкото им приключение.

Хората се бяха присъединили към пеенето на Първата и бяха стигнали до тази част от Песента на Майката, която бе особено въздействаща:

Щом бе вече готова, водите родилни
пак с цветя и дървета покриха Земята
и животът отново избуя сред обилна
и зелена растителност, украсила полята.
Ала Майката още бе в плен на скръбта си —
безутешните сълзи родиха росата,

що краси неизменно всяка сутрин тревата.
Всяка капка блестеше с багрите на дъгата.
Най-накрая настъпи мигът съдбоносен —
мощен тътен и гръм разлюляха недрата
недостъпно дълбоки и от лоното свято
се родиха децата — рожбите на Земята.

Всички бяха различни — ту големи, ту малки;
някои ходеха, други в небето летяха,
трети плуваха, а пък четвърти пълзяха.
Ала всяко от тях съвършено бе —
всяко тяло криеше в себе си съвършена душа
и модел представляваше за вечността —

преповтаряйки облика свой във света.
Всички птици и риби, и други животни,
щяха вечно да бъдат до Великата Майка —
да бродят из тези земи доживотно,
населявайки просторите на Майката Земя.
Тъй Тя нямаше вече да бъде сама.

Изведнъж Айла бе връхлетяна от онова смразяващо усещане, което бе изпитвала и преди, ала което не я беше навестявало от доста време — ужасното предчувствие за нещо неизбежно. Още от Събора на Клана, когато Креб бе научил, че тя бе различна, от време на време изпитваше този необясним страх, сякаш я беше променил по някакъв начин. Тя усети как по кожата й пробягаха тръпки, стомахът й се сви на кълбо и потрепери, когато споменът за непрогледния мрак се завърна с всепомитаща сила, преобръщайки представата й за това кое е реално и кое — не. В устата й се появи онзи хладен вкус на глина и забранени гъби от древните лесове.