Сетне в съзнанието й изплува друга мисъл. Айла знаеше това! От мига, в който е видяла пещерата, тя е знаела, че принадлежи на Джонокол. Ето защо настояваше той да я види, дори и шаманката да не искаше. Тя знаеше, че находката й ще е от изключителна важност за него; че тази пещера за него ще е по-важна, отколкото за всеки друг. Айла просто беше зеландони, независимо дали го знаеше… или го искаше. Старият Мамут бе прав. Тя не можеше да го избегне. Навярно и магьосникът на хората, при които бе израснала — онзи, когото наричаха Мог-ър — също го бе разбрал. „И тя може да замени Джонокол като мой послушник. Но да не бързаме, както каза той. Нека първо се омъжи и роди бебето си, а после можем да започнем с обучението й.“
— Естествено, ще отнеме известно време, докато я проучим цялата, но бих искал поне да надзърна в онзи проход там отзад — рече Джондалар. — Какво ще кажеш, Тормаден? Няколко души можем да проверим накъде извежда.
— А няколко души вече искат да си тръгват — заяви Мартона. — Тук е студено, а никой не си е взел дебели дрехи. Мисля да си ходя, макар и да съм сигурна, че отново ще се върна.
— И аз ще тръгна с теб — каза зеландони. — На Айла също й е студено.
— Вече ми е добре — рече русокосата жена. — Любопитна съм да разгледам прохода.
В крайна сметка Джондалар, Джохаран, Тормаден, Джонокол, Моризан и Айла — шестима души и Вълчо — останаха да продължат проучването на пещерата. Проходът в задната част на пещерата се намираше точно срещу входния тунел и напомняше на Айла на женски полов орган. Особено заоблената горна част на входа му, която се стесняваше по-надолу — тя приличаше на детероден канал. Русокосата жена изведнъж разбра защо зеландони бе казала, че това е утробата на Майката, макар че всички пещери бяха смятани за входове към Нейната утроба.
След като влязоха вътре, видяха, че след няколко крачки лъкатушещият тунел се стеснява, но не толкова, че да им попречи да минат. Коридорът не се оказа много дълъг — приблизително колкото входната галерия. В края му се издигаше масивна каменна колона, която създаваше илюзията, че поддържа тавана, ала щом се вгледаха по-внимателно, видяха, че не беше така, защото не й достигаха двайсетина сантиметра, за да се слее със скалата под нея. Отвъд колоната подът пропадаше с около метър надолу, но имаше и широко хоризонтално пространство, където човек можеше да седне и да си почине. Айла се възползва от възможността и седна, като при това забеляза някаква дупка в срещуположната на колоната стена, която бе достатъчно голяма, за да се слагат вътре разни неща. Русокосата жена си помисли, че следващия път, когато дойдеше тук, трябваше да си вземе нещо за сядане, което да я предпази от студената скала.
Когато се върнаха в галерията, се насочиха към втория проход, ала той се оказа толкова тесен, че трябваше да пълзят, за да продължат напред, а освен това подът бе осеян с локви. Ето защо решиха да оставят проучването му за някой друг път и се насочиха към изхода. Преди да излязат обаче, Джонокол се приближи към Айла и я попита:
— Ти ли накара зеландони да ме вземе със себе си?
— След като видях какво си нарисувал в Изворните скали, си помислих, че непременно трябва да видиш тази пещера — отвърна му русокосата жена.
— Благодаря ти, Айла — каза Джонокол. — Никога не съм виждал по-красива пещера. Просто нямам думи.
— Аз също — усмихна се невестата на Джондалар. — Любопитно ми е как ли ще нарекат тази пещера? Кой изобщо ще я кръсти?
— Тя сама ще си избере име — рече художникът. — Хората ще започнат да я наричат по най-различни начини в зависимост от това кое им се струва най-подходящо. Ти как би я нарекла, ако искаше да разкажеш за нея на някого?
— Не зная — вдигна рамене Айла. — Може би Пещерата с белите стени.
— Предполагам, че названието й ще бъде нещо подобно — или поне едно от названията й. Обаче още не знаем много за нея, а и зеландони не са се спрели на конкретно име — изтъкна първият послушник.
Айла и Джонокол излязоха последни от пещерата. Слънцето им се стори ослепително ярко след сумрака на подземната галерия. Когато очите й се адаптираха към дневната светлина, русокосата жена с изненада забеляза, че Мартона ги чакаше от другата страна на бодливите храсти, а до нея стояха Джондалар и Вълчо.
— Тормаден ни покани да хапнем заедно с тях — рече възрастната жена. — Той побърза напред, за да им каже да се приготвят. Всъщност покани теб, но после помоли и мен, както и всички, които бяха в пещерата досега. Включително и теб, Джонокол. Останалите си тръгнаха, защото повечето хора са ужасно заети по време на Летните събори.