„Фолара има много значими имена и връзки в родословието си — помисли си Мардена, докато майка й изброяваше своите роднини. — Още не е омъжена… питам се какъв ли е родственият й знак?“ В следващия миг, сякаш майка й бе прочела мислите й, възрастната жена попита:
— Не беше ли Уиламар мъжът от огнището ти? Уиламар, който някога беше от Деветнайсетата пещера на зеландониите? Мисля, че имаме един и същ родствен знак. Моят е Зубър.
— Да, на Уиламар също е Зубър, а на майка, както и на мен, е Кон.
Докато всяка от жените рецитираше връзките си, около тях се насъбраха доста хора. Айла пристъпи напред и приветства Мардена и Ланидар, след което Уиламар приветства Денода от името на цялата Девета пещера. Изброяването на имената и връзките можеше да отнеме цял ден, ако някой не се сетеше да го съкрати. Уиламар завърши със следните думи:
— Помня те, Денода. Ти беше приятелка на по-голямата ми сестра, нали?
— Да — усмихна се бабата на Ланидар. — Виждал ли си я скоро? Откакто се премести да живее толкова далеч, не съм я виждала от години.
— Понякога посещавам пещерата й, когато отивам до брега на Великите води на запад, за да търся сол. Вече е баба. Дъщеря й има три деца, а жената на сина й роди момче.
Някакво движение около краката на Айла изведнъж привлече вниманието на Мардена.
— Това е вълкът! — почти извика тя.
— Няма да ти направи нищо, майко — каза Ланидар, опитвайки се да я успокои. Не искаше Мардена да се изплаши и да го поведе обратно към огнището им.
Русокосата жена се наведе и погали Вълчо зад ушите.
— Няма да те нарани, обещавам — рече тя, поглеждайки към майката на момчето. Виждаше ясно страха в очите й.
Мартона пристъпи напред и поздрави Денода доста по-непринудено, след което каза:
— Вълкът живее при нас и също иска да бъде представен. Искаш ли да се запознаеш с него, Денода? — Майката на Джондалар бе забелязала, че любопитството на старата жена е по-силно от страха й. Тя я хвана за ръката и я поведе към Айла и Вълчо. — Айла, защо не представиш четириногия си приятел на гостите ни?
— Вълците имат превъзходно зрение, но разпознават хората главно с носовете си — обясни русокосата жена. — Ако му позволиш да подуши ръката ти, той ще те запомни занапред. Такова е официалното представяне при него. — Жената подаде ръката си и даде на вълка да я помирише. — А ако искаш да го поздравиш, можеш да го погалиш по главата.
Денода направи това и в същия миг хищникът надигна муцуна и я погледна с големите си очи, изплезил дългия си език.
— Колко е топъл! — възкликна възрастната жена и се обърна към дъщеря си: — Ела, Мардена. Ти също трябва да се запознаеш с него. Много малко хора са се срещали с вълк и после са се връщали, за да разкажат за това.
— Трябва ли? — попита нервно майката на Ланидар. Бе ясно, че Мардена е изплашена, и Айла знаеше, че Вълчо ще подуши страха й. Тя го хвана по-здраво, защото той не винаги реагираше добре в подобни случаи.
— След като ни го предлагат, не е възпитано да откажеш, Мардена — изтъкна Денода. — Пък и никога вече няма да можеш да дойдеш тук, ако не го направиш, защото ще се страхуваш прекалено много. Няма защо да се плашиш от този вълк. Виждаш, че никой друг не се бои — дори и аз. Затова не се дърпай — настояваше майка й.
Мардена се огледа и видя скупчилите се наоколо хора, които я наблюдаваха. Сигурно цялата Девета пещера се бе събрала тук и наистина — никой не изглеждаше изплашен. Тя се почувства така, сякаш я подлагаха на изпитание, и беше сигурна, че за нея ще бъде прекалено голямо унижение да се срещне с тези хора отново, ако сега не се приближеше до този вълк. Тя погледна към сина си — момчето, към което винаги бе изпитвала смесени чувства. Обичаше го повече от всичко в живота си и същевременно се срамуваше от него, от това, че го бе родила с такъв ужасен недъг.
— Хайде, майко — насърчи я Ланидар. — Аз вече се запознах с него.
Най-накрая Мардена пристъпи колебливо напред. Айла пое дланта й, задържа я в своята и я поднесе към носа на вълка. Почти усещаше страха й, ала жената го преодоля и се изправи пред животното. Сетне отдръпна ръката й и я прокара по главата на животното.
— Козината на Вълчо е малко твърдичка, но виж само колко гладка е на главата му — изтъкна русокосата жена и пусна китката й. Мардена задържа ръката си върху вълчата козина още само миг, след което побърза да я отдръпне.