Той също слушаше. „Може би някой ден ще се науча да ловувам — помисли си, — дори и да имам само една здрава ръка. Може би ще се науча да правя и нещо друго, освен да събирам малини.“
Бяха стигнали до някакво съоръжение, което приличаше на ограда, но изглеждаше стабилно. Беше направено от дълги, тънки елшови и върбови стълбове, закрепени хоризонтално за забити в земята дебели колове. Ако стадо зубри или дори само един голям мъжки екземпляр — от онези, които бяха високи към два метра, с дълги черни рога — се опиташе да избяга, оградата нямаше да го издържи. Дори конете можеха да я съборят, стига само да пожелаеха.
— Помниш ли как свиреше, за да извикаш Рейсър, Ланидар? — попита Айла.
— Да — отвърна момчето.
— Тогава защо не го извикаш? Да видим дали ще дойде.
Момчето изсвири пронизително с уста и след няколко секунди двата коня — първо жребеца, а после и кобилата — се появиха иззад дърветата, приближиха се до оградата и протегнаха шии към идващите хора. Уини изпръхтя, а Рейсър изцвили радостно. Айла им отвърна, като издаде звук досущ като кон, при което двете животни се въодушевиха още повече.
— Тя наистина знае как да имитира кон — рече Мардена.
— Казах ти, майко — каза Ланидар.
Вълчо се втурна напред, пропълзявайки под оградата. Той седна пред кобилата, а тя приведе глава към него, което явно беше нейният начин да го поздрави. Тогава Вълчо се приближи към младия жребец и му излая весело. В отговор Рейсър изпръхтя и двете животни отъркаха носовете си. Айла им се усмихна и прескочи оградата. Тя прегърна кобилата, след което се обърна и погали жребеца, който също жадуваше за вниманието й.
— Надявам се, че тази ограда ви харесва повече от въжетата — рече русокосата жена. — Бих искала да ви пусна да препускате на воля, но не мисля, че е безопасно за вас, при положение че наоколо има толкова много хора. Днес съм ви довела гости и искам да бъдете добри и отзивчиви. Момчето, което ви изсвири преди малко, желае да ви наглежда, когато мен ме няма, ала майка му се притеснява малко от вас — каза им Айла на езика, който бе измислила, докато живееше сама в долината.
Той се състоеше от някои възгласи и жестове, използвани от Клана, от бебешките думички, които бе чувала от Дърк, когато бяха сами, и от определени звуци, с които имитираше животните около себе си, включително и конете. Само тя знаеше какво иска да каже, ала винаги използваше този език, когато се обръщаше към конете. Съмняваше се, че я разбираха, макар че някои звуци и жестове определено имаха значение за конете, тъй като Айла ги използваше като сигнали и заповеди, ала същевременно Уини и Рейсър добре знаеха, че по този начин господарката им се обръща към тях, ето защо винаги й отвръщаха с цялото внимание, на което бяха способни.
— Какво прави тя? — обърна се Мардена към Фолара.
— Говори на конете — обясни младата жена. — Често им говори по този начин.
— И какво им казва? — поиска да узнае майката на Ланидар.
— Ще трябва да попиташ нея — отвърна с усмивка Фолара.
— Ти знаеш ли какво казва? — намръщи се Денода. — Аз нищо не мога да разбера.
— Не зная, ала както виждам, конете я слушат — каза девойката.
Ланидар се бе приближил до оградата и наблюдаваше внимателно Айла и животните. Тя наистина се отнасяше с тях като към приятели — даже нещо повече; сякаш й бяха семейство, помисли си момчето — и те й отвръщаха със същото. Той се зачуди обаче откъде се беше взела оградата, защото предния ден я нямаше.
Когато русокосата жена престана да говори на конете и се обърна отново към гостите, момчето не се стърпя и попита:
— Откъде се взе тази ограда? Вчера я нямаше.
Айла се усмихна:
— Много хора обединиха силите си и я издигнаха вчера следобед.
Когато русокосата жена се върна от угощението в Деветнайсетата пещера, тя спомена на Джохаран след края на срещата за насрочване на лова, че би искала да направи някакви ограждения за конете и му обясни защо. Тогава вождът на Деветата пещера се качи на столчето на зеландони и обяви, че младата жена иска да има сигурно място за конете. Повечето жители на другите пещери още не си бяха тръгнали, а присъстваха и доста хора от Деветата пещера. Веднага заваляха въпроси относно това колко здрава да е оградата и присъстващите бързо дадоха няколко предложения. Не след дълго повечето от присъстващите се запътиха към Горната ливада и се захванаха за работа. Тези, които не бяха от Деветата пещера, искаха да видят конете, а и никой от обитателите на Деветата не желаеше животните да бъдат ранени или убити, защото те отличаваха пещерата им от всички други.