Айла беше толкова щастлива, че не знаеше какво да каже. Тя благодари на всички, ала според нея това изобщо не бе достатъчно, и тя се почувства безкрайно задължена на зеландонийците. Съвместната работа действаше сближаващо и тя си каза, че трябва да опознае някои хора по-добре. Джохаран бе споменал, че би искал да включи и конете в лова, който бе насрочен за следващата сутрин. И Айла, и Джондалар яздеха отлично и животните им се подчиняваха — това бяха основните аргументи на вожда, които го бяха навели на мисълта да използва Уини и Рейсър. Ако ловът минеше успешно, брачната церемония щеше да се състои на следващия ден, ала понеже Даланар и ланзадониите още не бяха пристигнали, щяха да изчакат няколко дни въпреки нарастващото напрежение и нетърпение на някои хора.
Айла сложи юздите на конете и ги поведе към вратата, измайсторена от Тормаден — вожда на Деветнайсетата пещера на зеландониите. Той бе изкопал дупка до един от коловете, за да забие пилона, към който впоследствие прикрепи вратата с помощта на въжета. Тази постъпка засили още повече признателността, която русокосата жена започваше да изпитва към Деветнайсетата пещера. Когато изкара животните навън, Мардена веднага отстъпи назад. Изглеждаха толкова големи отблизо! Фолара бързо пристъпи на мястото й.
— Напоследък все не мога да ги видя — въздъхна тя, галейки Уини. — Бяхме толкова заети с онзи лов на зубри, в който умря Шевонар, погребението и приготовленията за Летния събор, че все не ми оставаше време да мина да им се порадвам. Веднъж ми обеща, че ще ми позволиш да пояздя малко — рече Фолара.
— Искаш ли да го направиш сега? — попита русокосата жена.
— Може ли? — възкликна девойката и очите й грейнаха от възторг.
— Разбира се — кимна й Айла. — Само да взема одеялото за езда на Уини. Искате ли двамата с Ланидар да им дадете нещо за ядене, докато го донеса? В тази купа има малко храна…
— Не съм сигурна, че Ланидар трябва да се доближава толкова до конете… — започна майката на момчето.
— Вече е достатъчно близо, Мардена — отбеляза Денода.
— Но тя е там…
— Майко, вече съм ги хранил веднъж — изтъкна Ланидар. — Те ме познават, а както виждаш, познават и Фолара.
Мардена обаче се колебаеше.
— Няма да му направят нищо лошо — увери я Айла. — Отивам само ей дотам и веднага се връщам — и тя посочи към каменната грамада, която се издигаше до портичката на ограждението. Карея я бе издигнала специално за нея и Айла трябваше само да отмести няколко камъка, за да достигне до вътрешното пространство, където съхраняваше разни неща като одеялото за езда например. Камъните бяха наредени по такъв начин, че дъждовната вода да се стича по тях, без да прониква вътре. Вождът на Единайсетата пещера й показа и как да ги слага обратно, така че да запазва вътрешността суха. Подобни грамади бяха разположени по протежение на някои от най-често използваните пътища и обикновено бяха снабдени с принадлежности за палене на огън и топли наметала, а в други имаше изсушена храна. Понякога държаха всичко в една грамада, ала хранителните припаси често привличаха язовци, лакомци и мечки, които опустошаваха провизиите и разпиляваха всичко.
Русокосата жена ги остави с конете. Когато стигна до грамадата, тя им хвърли бърз поглед, ала тъй че да не я забележат, Фолара и Ланидар тъкмо хранеха Уини и Рейсър от шепите си, Денода ги наблюдаваше с любопитство, а Мардена се бе отдръпнала назад и изглеждаше нервна и притеснена. Когато Айла се върна при тях, тя завърза одеялото на гърба на кобилата и я поведе към един голям камък.
— Качи се на камъка, Фолара — рече. — После прехвърли единия си крак над гърба на Уини и си потърси удобно място. Можеш да се хванеш за гривата й. Ще държа Уини, за да не мърда.
Девойката се чувстваше малко непохватна, особено като си спомни грацията, с която Айла възсядаше кобилата, ала все пак успя да се качи на гърба й.
— Седя на гърба на кон! — извика възторжено, чувствайки се горда от себе си.
Русокосата жена забеляза, че Ланидар я гледа с копнеж. „По-късно — каза си тя. — Да не стряскаме майка ти от самото начало.“
— Готова ли си? — обърна се Айла към Фолара.
— Така ми се струва — отвърна младата жена.
— Просто се отпусни и се дръж за гривата, ако те е страх да не паднеш, ала според мен няма нужда. — Айла поведе бавно коня из ливадата, като го държеше за юздата.
В началото Фолара се бе вкопчила в гривата и тялото й беше доста сковано, ала след малко се отпусна.
— Искаш ли да опиташ сама? — попита Айла. — Ще ти дам поводите.
— Смяташ ли, че ще мога?
— Можеш да опиташ, а ако ти се прииска да слезеш, само ми кажи. Когато искаш Уини да ускори темпото, се наведи напред — обясни русокосата жена. — Можеш да я прегърнеш през врата. А поискаш ли да забави ход, започни бавно да се изправяш.