ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
— Къде е синът ти, Мартона? Този, за когото всички казват, че изглеждал точно като мен… е, като изключим възрастта ми — каза високият мъж с дълга руса коса, вързана на конска опашка. Той протегна двете си ръце към нея и се усмихна сърдечно. Познаваха се достатъчно добре, за да спазват формалностите.
— Когато те видя да идваш, отиде да извика Айла — отвърна Мартона, взе ръцете му в своите и се наведе да погали бузите му. Може и да беше по-възрастен, ала си бе все така красив и очарователен както винаги. — Ще бъдат съвсем скоро тук, Даланар — можеш да си сигурен в това. Джондалар те очаква, откакто сме пристигнали.
— А къде е Уиламар? — попита лазадониецът. — Съжалявам за случилото се с Тонолан. Харесвах много този млад човек. Искам да изразя съчувствието си за двама ви.
— Благодаря ти, Даланар — въздъхна жената. — Уиламар е в главния лагер и разговаря с някакви хора за бъдещите търговските експедиции. Известието за случилото се с Тонолан го потресе — той винаги бе вярвал, че синът на огнището му ще се завърне. Ако трябва да съм честна, аз пък се съмнявах, че някой от тях ще се върне у дома. Когато видях Джондалар, за момент си помислих, че това си ти. Не можех да повярвам, че синът ми се е върнал вкъщи. А още по-изненадващо е онова, което е донесъл със себе си — Айла, животните, изобретенията…
— Да, мен също ме изненада — усмихна се жената до него. — Нали знаеш, че се отбиха при нас, преди да дойдат тук?
Мартона погледна към нея. Съпругата на Даланар беше най-необикновеният човек, който тя или който и да е зеландониец беше виждал. Беше изключително дребничка, особено в сравнение с нейния мъж — ако Даланар протегнеше ръка, тя спокойно можеше да мине под нея, без дори да се навежда. Дългата й права коса бе прибрана на кок и беше по-черна от гарваново крило, макар и да започваше да побелява, ала най-странно бе лицето й. То бе овално, с малко носле, високи скули и тъмни очи, които изглеждаха скосени заради формата на клепачите й. Кожата й беше светла, навярно малко по-тъмна от тази на съпруга й, макар че през лятото и двамата щяха да почернеят.
— Да, те ни казаха, че възнамерявате да дойдете на Летния събор — рече Мартона, след като поздрави жената. — Разбирам и че Джоплая също ще се омъжва. Пристигате точно навреме, Джерика. Всички жени, които ще се задомяват, заедно с майките си ще се срещнат със зеландони този следобед. Аз ще придружа Айла, понеже няма с кого да отиде, и ако не си много уморена, можеш да вземеш Джоплая и да дойдете.
— Така ли? Значи ще дойдем — каза Джерика. — Ще имаме ли време да устроим лагера си преди това?
— Не виждам защо да нямате — обади се Джохаран. — Всички ще ви помогнат. Стига да нямате нищо против да сте до нас…
— Няма нужда и да готвите, защото имахме гости тази сутрин и остана доста храна — допълни Продева.
— Ще се радваме да лагеруваме до вас — заяви Даланар. — Но защо сте избрали да се устроите точно тук? Ти обикновено обичаш да си в центъра на събитията, Джохаран.
— Когато пристигнахме, най-хубавите места вече бяха заети — отвърна вождът на Деветата пещера. — Трябваше да избираме между това да бъдем натясно и да си потърсим по-отдалечено място. Огледахме се наоколо и намерихме това. Мястото веднага ми хареса — виждаш ли онези дървета? От там можем да се снабдяваме с дърва за горене, а поточето извира съвсем наблизо и водата е изключително чиста. Скоро всички реки и потоци в околността ще се замърсят, но ние ще продължаваме да имаме бистра вода. Освен това имаме и езерце. Джондалар и Айла много го харесаха и направиха там място за конете. В момента тя е там с гостите от Деветнайсетата пещера.
— Кои са те? — попита Даланар. Беше много любопитен кого ли е поканила русокосата жена.
— Помниш ли жената от Деветнайсетата пещера, която роди дете с недъгава ръка? — попита Мартона. — Мардена? Дъщеря е на Денода.
— Да, помня я — рече Даланар.
— Момчето й, Ланидар, вече е на дванайсет години — каза тя. — Някой му казал за конете и то дошло да ги види. Там се срещнали с Айла и тя го помолила да наглежда конете, когато я няма. Все пак тук има доста хора и някой може да си помисли, че конете са ловна плячка… Колко му е да им направи нещо — те са свикнали с хората и няма да избягат.
— Така е — каза Даланар. — Жалко, че не можем да направим всички животни толкова послушни.
— Айла не смяташе, че майката на момчето ще възрази, ала тя се оказа прекалено загрижена за сина си — продължи Мартона. — Дори не му дава да ловува, защото си мисли, че не може. Ето защо Айла покани Ланидар, майка му и баба му да отидат заедно при конете, за да ги убеди, че са абсолютно безопасни и няма да го наранят. С недъгава ръка или не, тя реши да го научи да си служи с копиехвъргача на Джондалар.