Мястото, където бяха наклали неголям огън, за да запалят факлите, се бе превърнало в огнище, заградено от камъни, а наблизо се търкаляха няколко изгорели факли. Айла извади кремъка и огнения камък и набързо запали една от факлите, след което се насочи към входа на пещерата. Когато запристъпва по наклонения проход, забеляза множество човешки следи както от боси, така и от обути нозе, а най-отгоре се открояваха следите на четириногия й приятел. Русокосата жена се усмихна и го потупа по главата. Вълчо се спря за момент и я погледна с големите си изразителни очи, след което и двамата продължиха навътре.
Те закрачиха покрай лявата стена на обширното помещение с бели стени, сетне навлязоха в тясната галерия в задната му част и се спряха пред кръглата колона, която се спускаше от тавана, но не достигаше пода. Започваше да й става студено и тя извади кожата на едрия елен от торбата си. Тази кожа бе принадлежала на елена, който бе убила с помощта на копиехвъргача си, преди онзи зубър да смачка Шевонар. Толкова много неща се бяха случили оттогава, че Айла имаше чувството, че беше преди цяла вечност.
Стигна до края на тесния проход, след което се върна и приседна до колоната. Вълчо веднага се приближи и потърка муцуна в едната й ръка.
— Май имаш нужда от малко внимание — каза тя, премести факлата в лявата си ръка и почеса животното зад ушите. Когато вълкът отново се отправи на поредната си изследователска експедиция, мислите й се насочиха към другите жени, които щяха да се омъжат на предстоящата брачна церемония, както и към последвалия срещата разговор с шаманите.
Русокосата жена се замисли за родствените знаци. Спомни си, че този на Мартона бе кон, и се зачуди какъв ли беше нейният. Беше й интересно, че в духовния свят конете, зубрите и туровете бяха магически животни, които имаха по-голямо значение от вълците, пещерните лъвове и може би дори пещерните мечки. Това бе място, където нещата бяха преобърнати — наопаки, отзад-напред, отвътре-навън или отвън-навътре. Както си седеше в пещерата, изведнъж усети как вътре в нея се надига едно чувство, което й беше познато отпреди. Тя не го харесваше и се опита да го прогони, ала се оказа безсилна пред него. Сякаш си спомняше нещо — спомняше си сънищата си, но същевременно имаше чувството, че това е нещо повече от спомени и нещо повече от сънища… Като че ли си спомняше неща, които никога не се бяха случвали.
Тя се почувства ужасно притеснена, сякаш бе направила нещо лошо, и пресуши до капка бялата течност, останала в купата. Сетне последва блещукащите светлинки през дългата, безконечна пещера и накрая съзря мог-ърите, облени от аленото сияние на пламъците. Усети как й прилошава, след което се вцепени от страх и започна да пропада в черната бездна. Изведнъж Креб изникна до нея — той й помагаше, подкрепяше я и я успокояваше, прогонвайки страховете й. Креб беше мъдър и добър. Той познаваше прекрасно света на духовете.
Сцената внезапно се промени. Хищникът описа жълтеникаво кафява дъга във въздуха и събори едрия зубър на земята. Ужасена, Айла се притисна с всички сили в масивната скала на малката пещера, опитвайки се да се слее с нея, ала, уви, пещерният лъв нададе кански рев, гигантската му лапа се изстреля във въздуха и разкъса лявото й бедро с четири успоредни разреза.
— Твоят тотем е Пещерният лъв — каза й старият Мог-ър. И сцената отново се промени. Тя вървеше по широк, лъкатушещ каменен коридор, по чиито стени се виждаха най-различни изображения. Едно от тях й напомни конска опашка. В следващия миг тази опашка се превърна в жълтеникаво кафява кобила, която се присъедини към стадото си. Айла тръгна след коня, любопитна да види къде ще отиде, и изведнъж Креб изникна пред нея, сякаш се бе появил от сенките. Той й даде знак да побърза и до ушите й достигна пронизително конско изцвилване. Стадото се носеше към ръба на скалата, а русокосата жена хукна след нищо неподозиращите животни. Стомахът й се бе превърнал в стегнат възел от страх и тревога. Тя чу ужасеното цвилене на кон, който полита надолу, преобръщайки се във въздуха.
Тя имаше двама сина — братя, за които никой не би казал, че са братя. Единият бе висок и светлокос като Джондалар, а за другия беше сигурна, че е Дърк, макар и лицето му да бе забулено в сенки. Двамата братя се приближаваха един към друг от срещуположните страни на някаква дива, пуста и брулена от ветровете степ. Тя беше пронизана от неизразима тревога — нещо ужасно ще се случи; нещо, което тя трябва на всяка цена да предотврати. Тогава тя изведнъж разбра, че единият й син ще убие другия. Докато двамата братя се приближаваха един към друг, тя се опитваше да ги достигне, ала някаква дебела, лепкава стена я държеше като в капан. Вече бяха съвсем близо един до друг и вдигнаха ръце във въздуха, за да нанесат съкрушителен удар… Тя изпищя.