— Събуди се, дете! — каза й старият Мамут. — Това е само някакъв символ — само едно послание.
— Но единият от двамата ще умре! — проплака тя.
— Не е това, което си мислиш, Айла — поклати глава Мамут. — Трябва да откриеш истинското значение на онова, което си видяла. Ти имаш дарбата. Помни, че светът на духовете не е същият като нашия, а е преобърнат надолу с главата…
Айла се сепна, когато факлата падна на земята. Тя я сграбчи и я вдигна, преди да е изгаснала, след което погледна към колоната, която сякаш поддържаше тавана, ала всъщност дори не достигаше пода. Тя бе преобърната надолу с главата. Русокосата жена потрепери. После, преди да успее да мигне, колоната се превърна в прозрачна, лепкава стена, през която се виждаше как някакъв кон се прекатурва от ръба на скалата и полита надолу към пропастта.
В следващия миг Вълчо изникна до краката й, побутна я с муцуна, излая и се отдалечи, след което отново се върна при нея. Айла се изправи и го загледа с мътен взор, опитвайки се да проясни съзнанието си.
— Какво искаш, Вълчо? — попита след малко тя. — Какво се опитваш да ми кажеш? Искаш да те последвам, така ли? Това ли е?
Тя се изправи и закрачи из тесния коридор. Щом излезе от него, забеляза, че по наклонения проход към пещерата се спускаше някакъв човек с факла, чието сияние играеше по белите стени. Слизащият също я забеляза, макар че факлата й бе почти догоряла. Айла ускори крачка, но след миг факлата й изгасна съвсем. Тя се спря, ала щом видя, че човекът забърза към нея, се успокои и остана на мястото си. Не че нямаше да намери изхода и сама, но се радваше, че има компания и светлина. Когато посетителят най-накрая се приближи до нея, тя доста се изненада.
— Ти! — възкликнаха едновременно и двамата.
— Не знаех, че изобщо има някой тук. Не исках да те смущавам.
— Радвам се да те видя — каза Айла и се усмихна. — Наистина се радвам да те видя, Брукевал. Факлата ми изгоря.
— Забелязах — кимна мъжът. — Искаш ли да те изведа навън? Ако си готова да тръгваш, де.
— Достатъчно дълго стоях тук — рече русокосата жена. — Студено ми е. Ще ми е приятно да изляза на слънце. Трябваше да внимавам повече.
— Лесно е човек да се разсее в тази пещера — каза Брукевал. — Толкова е красива и внушава някакво… не зная, особено чувство… — сподели той, вдигайки факлата високо във въздуха.
— Нали? — попита Айла, докато вървяха към изхода.
— Сигурно е било много вълнуващо за теб да си първата, която я е видяла. Много пъти сме минавали по тези склонове — толкова често, че не бих могъл да ги изброя с думите за броене, — но никой дори не подозираше какво се крие тук.
— Да, красотата й наистина ме впечатлява, ала това, че съм била първата, няма никакво значение — усмихна се тя. — Всеки човек, който я вижда за пръв път, сигурно се вълнува по същия начин. Идвал ли си тук преди?
— Да — отвърна мъжът. — Всички говореха за тази пещера, затова преди да се стъмни, взех една факла и дойдох да я разгледам. Нямах много време, защото слънцето залязваше, но видях достатъчно, че да поискам да се върна отново тук.
— Много съм ти благодарна, задето го направи — каза Айла, докато се изкачваха по склона, извеждащ от пещерата. — Най-вероятно щях да се измъкна, защото през входа навлиза малко светлина, а и Вълчо все пак е до мен, но нямаш представа какво облекчение беше за мен да те видя.
Брукевал погледна надолу и забеляза вълка.
— Да, сигурен съм, че би ти помогнал. Не бях забелязал, че е тук. Той е специален, нали?
— Той много ме обича — каза русокосата жена. — Не съм ли те запознавала с него? Запозная ли те веднъж с него, вече ще знае, че си приятел.
— Искам да бъда твой приятел, Айла — рече Брукевал.
Тонът, с който го каза, я накара да му хвърли бърз и преценяващ поглед — по онзи незабележим начин, който жените от Клана владееха толкова добре — и необяснимо защо я побиха тръпки. В изказването му се усещаше и нещо повече от желание за приятелство. Айла бе почти сигурна, че долавяше и стремеж към плътска близост, но отказа да го повярва. Защо Брукевал би я искал? Та те почти не се познаваха един друг. Русокосата жена се усмихна, за да прикрие смущението си, и двамата излязоха от пещерата.
— Нека те запозная с Вълчо — каза тя, взе ръката на спътника си и извърши добре познатия ритуал, с който представяше хората на четириногия си приятел.
— Май не съм ти казвал колко ти се възхитих в деня, когато постави Марона на мястото й — рече Брукевал. — Тя може да бъде много жестока и отмъстителна. Зная това, понеже съм живял с нея, когато бях малък. Двамата сме братовчеди — далечни братовчеди, — но майка й е била най-близката роднина на моята майка и след като майка ми умряла, тя започнала да ме кърми. Приела отговорността, но това никак не й харесало.