— Да ти кажа честно, Марона изобщо не ме интересува — каза Айла. — Някои хора смятат, че тя не може да има деца, и ако е така, мога само да я съжалявам.
— Не съм сигурен дали не може, или не иска — отбеляза мъжът. — Според някои тя прави така, че да изгуби бебето, когато разбере, че е Благословена. И бездруго от нея няма да излезе добра майка. Тя не може да се грижи за никой друг освен за себе си — изтъкна Брукевал. — Не е като Ланога например, за която съм сигурен, че ще бъде превъзходна майка.
— Тя вече е — добави русокосата жена.
— Заслугата, за което е изцяло твоя. Благодарение на теб Лорала ще живее — рече спътникът й и начинът, по който я изгледа, отново я накара да се почувства зле. Тя сведе очи и погали Вълчо по главата.
— Заслугата е на майките, които я кърмят, а не на мен — промълви тя.
— Но никой друг не обърна внимание, че бебето няма откъде да суче, нито пък си мръдна пръста, за да помогне на Лорала. Виждал съм как се отнасяш с Ланога. Държиш се с нея така, сякаш е много ценна.
— Естествено, че е ценна — отбеляза Айла. — Тя е невероятно момиче и ще се превърне в невероятна жена.
— Да, така е, ала принадлежи към най-ниско поставеното семейство в Деветата пещера — възрази Брукевал. — Аз бих се оженил за нея, споделяйки моето положение с нейното, от което няма да имам никаква изгода, но се съмнявам дали ме иска. Аз съм твърде стар за нея и твърде…, ами… никоя жена не ме иска. Надявам се, че ще намери някой достоен за нея.
— Аз също, Брукевал. Защо смяташ, че никоя жена не те харесва? — попита русокосата жена. — Зная, че по статут ти си сред първите в Деветата пещера, и Джондалар ми е казвал, че си чудесен ловец, който допринася много за пещерата. Ако аз бях зеландонийка, която си търси мъж, и не бях сгодена за Джондалар, сигурно щях да избера теб. Ти имаш толкова много неща, които да предложиш на една жена.
Спътникът й я изгледа внимателно, чудейки се дали тя не говореше всички тези неща само за да ги превърне в отровен сарказъм в следващия миг, както обичаше да прави Марона. Айла обаче изглеждаше напълно искрена.
— Е, за съжаление не си търсиш — въздъхна мъжът. — Но ако някой ден решиш да започнеш, ми кажи — усмихна се той, опитвайки се да представи всичко това като шега.
Още от първия миг, когато я зърна, Брукевал разбра, че това е жената, за която цял живот бе мечтал. Проблемът беше, че щеше да се омъжва за Джондалар. „Какъв късметлия — каза си ловецът, но синеокият красавец винаги беше имал късмет. — Надявам се да оценява това, което има, защото в противен случай аз ще се намеся и ще я грабна за миг, стига и тя да ме желае.“
В този момент чуха някакви гласове и погледнаха нагоре, за да видят няколко души, които отиваха към лагера на Деветата пещера. Айла веднага разпозна двамата високи мъже, които си приличаха като две капки вода. Тя им махна и Джондалар и Даланар веднага й махнаха в отговор. Двете високи млади жени, които ги придружаваха, не биха могли да изглеждат по-различно една от друга, но всъщност бяха братовчедки, макар и далечни. Сложните семейни връзки на зеландонийците вече й бяха обяснени и тя се замисли над тях, докато гледаше как групичката се приближава.
Зеландонийците наричаха децата на една и съща майка братя и сестри, а децата от огнището на един мъж бяха известни като братовчеди. Фолара и Джондалар бяха брат и сестра, защото имаха една майка, макар че мъжете на огнищата им бяха различни, ала Джоплая му беше близка братовчедка, понеже имаха един и същ мъж на огнището — Даланар, но пък различни майки. Близките братовчеди — особено тези, които се наричаха братовчеди от едно огнище — нямаха право да се женят един за друг.
Петият човек от групичката беше Екозар — годеникът на Джоплая. Фигурата му веднага се набиваше на очи. Джоплая и Екозар щяха да се бракосъчетаят на същата брачна церемония като Айла и Джондалар, а между двойките, венчали се на една и съща церемония, често възникваха силни приятелства. Искаше й се и сега да стане така, ала не вярваше, че е възможно, особено като се имаше предвид колко далеч един от друг живееха.
За Айла не останаха скрити погледите, които Джоплая хвърляше от време на време към Джондалар, ала колкото и странно да беше, това не я подразни. Тя разбираше девойката и й съчувстваше. Навярно момичето се бе надявало, че след завръщането си от пътешествието Джондалар ще осъзнае колко я обича и ще поиска да се ожени за нея, ала вместо това той се беше върнал с друга жена. Това я бе измъчило, но Джоплая виждаше любовта, която синеокият мъж изпитваше към чужденката, и колкото и да беше болезнено, разбра веднъж завинаги, че мечтата й да бъде с Джондалар няма да се осъществи.