Предната вечер Айла бе присъствала на Церемонията по търсенето заедно с повечето вождове и неколцина ловци, но не бе взела участие в самия ритуал. На него се разбра, че в близката долина имаше голямо стадо зубри и бе взето решение ловът да започне оттам, ала нищо не бе сигурно. Въпреки че зеландони можеха да „видят“ по метафизичен начин животните по време на Търсенето, нямаше никаква гаранция, че на следващия ден те ще бъдат там. Във въпросната долина обаче имаше тучна ливада, която привличаше тревопасните създания и ако зубрите ги нямаше, сигурно щяха да заварят някакви други животни. При все това ловците се надяваха, че ще намерят зубри, защото представителите на този растителнояден вид обикновено се събираха на големи стада по това време на годината и осигуряваха големи количества вкусно месо.
Веднага щом стана достатъчно светло, ловната група потегли към долината и не след дълго видяха стадото зубри. Самата долина бе оградена от голям каньон, който се стесняваше на едно място в тясно дефиле, а сетне се разширяваше в нещо като естествена кошара. Макар и да имаше няколко изхода, мястото бе използвано и преди. Миризмата на кръв от всеки голям лов държеше животните на разстояние, докато зимните снегове не я заличаха. Жителите на Деветнайсетата пещера бяха снабдили изходите с подвижни ограждения и редовно ги проверяваха. Сега край тях се бяха притаили неколцина ловци, търсейки удобна позиция, откъдето да хвърлят копията си. Вълчи вой бе сигналът, че всички са готови. Айла бе предупредена за това, ето защо държеше здраво Вълчо, за да го спре, ако му се приискаше внезапно да отговори. Силното грачене на врана пък означаваше връщане назад.
Останалата част от ловците се прокрадваха около стадото, стараейки се да не стреснат животните, което си беше доста трудна задача при наличието на толкова много хора. Айла и Джондалар бяха останали малко по-назад, защото не искаха миризмата на вълка да подплаши зубрите. Когато прозвуча сигналът за действие, двамата се метнаха на конете и препуснаха напред заедно с Вълчо, който тичаше до тях. Въпреки могъщото си телосложение, зубрите все пак бяха стадни животни и сред редиците им имаше и малки, ето защо веднага побягнаха към каньона, подплашени от виковете, крясъците и непознатите неща, които литнаха към тях. Стеснението обаче ги забави и някои животни се опитаха да се върнат и да потърсят друга възможност за отстъпление. Напразно. Хората, конете и вълкът сякаш бяха навсякъде и прерязваха пътищата им, принуждавайки ги да се върнат обратно. Само един огромен стар бик явно не искаше да се предаде толкова лесно — той наведе заплашително глава и зари с копита в земята, но в същия миг бе поразен от две копия, запратени по него с помощта на копиехвъргачите. Коленете му се подгънаха и зубърът се строполи на земята. По това време повечето животни вече бяха влезли в капана, а ловците това и чакаха. Те поставиха набързо загражденията, запречвайки изходите, и касапницата започна.
Така само за една сутрин бе осигурена достатъчно храна, че да покрие нуждите на целия Летен събор в продължение на доста време — включително и голямото угощение в чест на брачната церемония. Веднага щом зубрите попаднаха в капана, изпратиха вестоносец до главния лагер и когато той се върна, придружен от втора голяма група, и последното животно бе заклано. Следващата стъпка бе разфасоване на дивеча, консервиране на месото и отделяне на всичко онова, което можеше да се използва в бита на хората.