Джанида и Перидал сякаш бяха онемели от бъбривостта й.
— Това сестрата на Продева ли е? — попита шепнешком Джогшая.
— Не си ли личи — усмихна се Айла.
— Джоплая и Екозар също са тук — те са ланзадонийската двойка, която ще се бракосъчетае заедно с нас — продължи Левела. — Това е моят годеник. Джондекам от Втората пещера, запознай се с Джанида и Перидал — и двамата са от Южното обединение на Двайсет и деветата пещера. Нали така?
— Да — рече Джанида, като се усмихна нервно и в същото време се намръщи угрижено.
Джондекам протегна ръце към Перидал.
— Приветствам те — каза широко усмихнат.
— И аз те приветствам — отвърна младежът и пое дланите му в своите, макар че ръкостискането му беше някак вяло и сякаш не знаеше какво да каже.
— Приветствам те, Перидал — включи се и Джондалар, като хвана ръцете му. — Взе ли участие в лова?
— Да — кимна юношата. — Видях те на… коня.
— Значи си видял и Айла.
Перидал изглеждаше притеснен и като че ли не му достигаха думи.
— Имаше ли късмет? — попита Джондекам.
— Да — смутолеви младежът.
— Той уби две женски — каза Джанида вместо него. — И едната имаше теленце в корема си.
— Знаеш ли, че от кожата на това теленце могат да станат страхотни бебешки дрешки? — попита я Левела. — Толкова е мека и гладка.
— Същото каза и майка ми — усмихна се момичето.
— Още не сме се запознали — рече Айла и протегна ръце. — Аз съм Айла, някога от Лъвския бивак на мамутоите, а сега от Деветата пещера на зеландониите. В името на Великата Майка Земя Мут, известна още като Дони, те приветствам.
Джанида се сепна. Никога преди не беше чувала някой да говори по такъв различен начин. Настъпи неловко мълчание. Най-накрая девойката сякаш си спомни как трябва да се държи и рече:
— Аз съм Джанида от Южното обединение на Двайсет и деветата пещера на зеландониите. В името на Дони те приветствам, Айла от Деветата пещера на зеландониите.
Тогава и Джоплая пристъпи напред и протегна ръце към младата бременна жена:
— Аз съм Джоплая от Първата пещера на ланзадониите, Дъщеря на огнището на Даланар, основател и вожд на ланзадониите. В името на Великата Майка, те приветствам, Джанида. Това е моят годеник — Екозар от Първата пещера на ланзадониите.
Джанида погледна към двойката и зяпна. Не беше първата, която се изненадваше, ала реакцията й далеч надхвърляше обичайните. После, сякаш внезапно бе осъзнала как се държеше, тя затвори устата си и почервеня като рак.
— Аз съм… съжалявам. Майка ми толкова ще се ядоса, когато разбере колко невъзпитано съм се държала, но просто изгубих контрол. И двамата сте толкова различни, ала ти си толкова красива, а той… не е — замънка момичето, след което отново поруменя. — Съжалявам. Искам да кажа… не исках да кажа, че… аз просто…
— Това, което искаше да кажеш, е, че тя е толкова красива, а той е толкова грозен, нали? — попита Джондекам с дяволита искра в погледа си. Той се обърна към Джоплая и Екозар и добави: — Но това е самата истина, нали?
— Прав си, Джондекам — изрече Екозар след поредната неловка пауза. — Наистина съм грозен и нямам никаква представа защо една толкова красива жена би ме пожелала, но няма да тръгна да оспорвам късмета си — добави усмихнато набитият мъж.
Видът на усмивка на лице, белязано с чертите на Клана, винаги поразяваше Айла. Хората от Клана не се усмихваха. За тях оголването на зъбите изразяваше или заплаха, или готовност за покорство. Лицето на Екозар обаче грейна, сякаш бе обгърнато от някаква дружелюбна аура.
— Всъщност аз се радвам, че си тук, Екозар — каза Джондекам. — До този жребец всички изглеждаме грозни, но до теб аз и ей този младок хубавеем. Докато жените до една са все красавици.
Всички се усмихнаха, а Левела хвърли любящ поглед към годеника си.
— Благодаря ти, Джондекам — рече тя, — ала трябва да признаеш, че очите на Екозар са необикновени като на Джондалар. Никога не съм виждала по-красиви тъмни очи и от начина, по който гледа Джоплая, разбирам защо искат да се оженят. Ако Екозар ме погледнеше по този начин, щеше да ми е трудно да му откажа.
— Според мен Екозар изглежда много добре — вметна Айла. — Но съм съгласна с теб, че очите му са най-красиви.
— Ако всеки от нас ще казва това, което мисли — започна Джондекам, — трябва да отбележа, че говориш по доста странен начин, Айла. На човек му трябва малко време, за да свикне с него, но на мен лично ми харесва. Така караш хората да те слушат внимателно. Сигурно идваш от някое много, много далечно място.