— Аз пък съм старица — усмихна се Айла. — На деветнайсет години съм.
— Изобщо не си толкова стара, Айла — изгледа я укорително Джоплая. — Аз съм на двайсет.
— Ами ти, Екозар? — попита Джондекам. — Ти на колко години си?
— Нямам представа — вдигна рамене набитият мъж. — Никой никога не ми е казвал, нито пък, доколкото зная, някой ги е броил.
— Опитвал ли си се някога да си припомниш всяка година от живота си? — попита Левела.
— Имам добра памет, но детството ми е пълна мъгла — отвърна Екозар. — Всеки сезон се слива със следващия.
— Аз съм на седемнайсет — заяви Левела.
— А аз съм на двайсет и една — рече Джондекам. — Ето го лагера ни. Ще се видим утре. — И двамата с годеницата му махнаха за довиждане на четиримата, които продължиха към общия лагер на зеландонийците и ланзадонийците.
На следващия ден — деня, в който Айла и Джондалар щяха да се бракосъчетаят — русокосата жена се събуди рано. През пукнатините между отделните плоскости, съставящи стените на лятното им жилище, се процеждаха първите проблясъци на-настъпващия ден. Джондалар дишаше дълбоко и равномерно до нея и тя се загледа в красивите черти на лицето му. В съзнанието й изплува споменът за първия път, когато бе разгледала лика му докато спеше в пещерата й. Той бе първият мъж от нейния вид, който виждаше, и беше тежко ранен. Тя не знаеше дали ще оживее, но още тогава си каза, че е изключително красив.
Айла стана, облече се и излезе навън. Хората още спяха и лагерът бе смълчан и спокоен. Тя се отправи покрай поточето и не след дълго познатите силуети на Уини и Рейсър се откроиха зад дървеното ограждение. Русокосата жена се промуши между пречките и погали жълтеникаво кафявата грива на кобилата.
— Днес е денят, в който с Джондалар ще се оженим, Уини — каза тя. — Сякаш мина цяла вечност, откакто го занесе окървавен и полумъртъв в пещерата. Колко дълъг път изминахме оттогава, а? Едва ли някога ще видим отново тази долина.
Рейсър я побутна с муцуна — той също искаше да му обърнат внимание. Айла го потупа по главата, после обгърна с ръце силния, мускулест врат на кафявия жребец. В този миг Вълчо се появи иззад дърветата, връщайки се от нощния си лов, приближи се до русокосата жена и се притисна в краката й.
— Ето къде си бил, Вълчо — каза тя. — Къде се губиш? Нямаше те тази сутрин. — В този момент забеляза някакво движение с периферното си зрение и видя втори вълк — с много тъмна козина, — който се бе притаил сред гъстите храсти. Тя се наведе и почеса четириногия си приятел зад ушите. — Другарка ли си намери или приятел? — усмихна се Айла. — Искаш ли да се върнеш сред дивото като Бебчо? Ще ми липсваш, но няма да ти попреча да си имаш другарка от своя собствен вид. — Вълкът ръмжеше доволно и засега не показваше никакво желание да се върне при тъмната фигура в гората.
Слънцето се издигна над хоризонта. Русокосата жена помириса дима на запалените в лагера огньове и погледна към потока тъкмо навреме, за да види Джондалар, който се приближаваше към нея с енергични крачки.
— Събудих се и те нямаше, Айла — рече синеокият мъж, когато се приближи.
— Станах много рано, защото не ми се спеше — каза русокосата жена. — Затова реших да се поразходя и да видя как са животните. Мисля, че Вълчо си е намерил другарка — добави Айла и посочи към дърветата. — Ето защо го нямаше тази сутрин.
— Напълно го разбирам — усмихна се Джондалар. — Ако аз бях на негово място, нямаше да имам нищо против да търча след другарката си из горите. — Той прегърна Айла и я притисна силно към себе си.
— Ето къде сте били! — извика един познат глас. Двамата се обърнаха и видяха Джохаран. — Помнете, че това е брачният ви ден. Никакви наслади преди церемонията! Мартона те търсеше, Айла. Изпрати ме да видя къде си.
Тримата се върнаха в лагера. Някогашната предводителка се усмихна, щом видя бъдещата си снаха, и й предложи купа с чай.
— Изпий това за закуска, Айла — рече тя. — Днес трябва да постиш.
— И бездруго не мисля, че мога да сложа нещо в устата си — отвърна младата жена. — Благодаря ти, Мартона — добави, загледана в Джондалар и Джохаран, които бяха помъкнали някакви вързопи и торби.
Джондалар тъкмо щеше да влезе в шатрата, която споделяше с неколцина от бъдещите съпрузи, когато видя, че Джохаран му маха от другата страна на полето. Беше занесъл всичко, което щеше да му трябва за четиринайсетдневния изпитателен период, в малката палатка, която бе издигнал далеч от лагерите на Летния събор — близо до задната част на хълма, недалеч от новооткритата пещера. Дори и да бе забравил нещо, можеха да им го пратят по-късно — това не се смяташе за нарушение на забраната. Той изчака брат си пред входа на шатрата. Мястото не се различаваше много от ергенските крайни колиби, където бе прекарвал доста от Летните събори в компанията на други младежи на неговата възраст. Юношите се съревноваваха помежду си, стараейки се да прекарват всяка вечер с различна жена, с изключение на нощите, когато оставаха само в мъжка компания. Тогава никой не си лягаше до ранни зори — пиеха барма и вино, пееха, танцуваха, разказваха си истории и се веселяха.