Мъжете, на които предстоеше да се женят, непрестанно биваха подлагани на подигравки й обсъждания от ергените в крайните колиби, но атмосферата в шатрата, пред която стоеше сега, беше доста по-тиха и спокойна, а обитателите й бяха доста по-сериозни и улегнали. Беше им забранено да стъпват в жилището на зеландони, където бяха затворени бъдещите им съпруги, но имаха доста по-голяма свобода от тях. Всички жени бяха настанени в едно помещение и нямаха право да излизат от него, докато представителите на силния пол бяха разпределени в няколко шатри и можеха да ходят където си поискат, с изключение на жилището на шаманите.
— Джондалар! — извика му Джохаран, когато се приближи. — Мартона иска да те види. Тя е в шатрата на зеландони, където са жените.
Синеокият мъж се изненада, но забърза натам, чудейки се защо ли го викаше майка му. Той почука по стълба, забит пред входа на шатрата, и Мартона излезе навън, като побърза да затвори плътно завесата зад себе си. Тя държеше някакво пакетче в ръцете си, което му изглеждаше много познато. В следващия миг Джондалар се сети, че Айла бе носила това вързопче по време на цялото им пътешествие. Той често беше питал за съдържанието му, но русокосата жена винаги отклоняваше въпросите му.
— Айла настоя да ти дам това — рече Мартона, връчвайки му пакета. — Знаеш, че не бива да се виждате преди церемонията, но тя ми каза, че ако е знаела за това, щяла да ти го даде по-рано. Беше много разстроена, щеше да заплаче и за малко да наруши забраната лично, докато не се съгласих да изпълня молбата й. Каза да ти предам, че било за брачната церемония.
— Благодаря ти, майко — рече Джондалар.
Мартона се скри в жилището на зеландони, преди синът й да може да каже нещо друго. Мъжът закрачи към шатрата на бъдещите съпрузи, чудейки се какво ли можеше да има в пакета. Претегли го на ръка — беше лекичък, макар и доста обемист. Поради тази причина той не можеше да разбере защо Айла бе настояла да го задържи, когато трябваше да намалят товара си и да освободят повече пространство. Нима годеницата му бе носила това през целия път само за да му го връчи на брачната им церемония, замисли се той. Навярно не биваше да го отваря на открито — трябваше да си потърси по-уединено място.
Джондалар бе много доволен, когато влезе в шатрата и видя, че е пуста. Той се опита да развърже вървите, но не успя и се принуди да ги разреже с нож. Щом махна защитните пластове и надзърна вътре, видя нещо бяло. Мъжът го вдигна пред очите си. Това, което държеше в ръцете си, беше една изключително красива туника, изработена от снежнобяла кожа и украсена единствено с пухкави, завършващи с черни връхчета хермелинови опашки. По думите на майка му Айла бе казала, че е за брачната церемония. Нима му бе ушила брачна туника?
Бяха му предложили няколко тоалета и този, на който най-накрая се бе спрял, беше в зеландонийски стил. Тази туника обаче бе съвсем различна. Тя напомняше повече за одеждите на мамутоите, ала техните носии бяха обсипани с всевъзможни украси — нанизи от слонова кост, раковини, мидички и най-различни други материали. Дрехата, изработена от Айла, нямаше почти никаква декорация, като се изключат хермелиновите опашки, ала независимо от това бе поразително красива. Снежнобелият й цвят, толкова труден за постигане, в съчетание със семплата й кройка, я превръщаше в истински магнит за окото. „Кога е успяла да ушие тази дреха?“ — запита се мъжът. Не би могло да е станало по време на преходите им, защото нямаше възможност, а и тя носеше този вързоп от самото начало. Навярно бе изработила туниката, докато живееха при мамутоите — в Лъвския бивак. Това обаче беше през зимата, в която се бе зарекла да се омъжи за Ранек. Джондалар се намръщи и сложи дрехата пред гърдите си. Определено беше неговият размер. Ранек бе по-нисък от него и туниката щеше да му е прекалено голяма. Защо Айла бе ушила тази изключително красива дреха за него, ако е възнамерявала да се омъжи за Ранек и да остане да живее при мамутоите? Джондалар стисна несъзнателно туниката, докато мислите му препускаха. Беше толкова мека и гъвкава. Колко ли време бе работила над кожата, за да я направи такава? Ами цвета? Откъде се бе научила да докарва такъв снежнобял цвят? От Нези? Тогава си спомни, че бе виждал Крози, старата жена от огнището на Жерава, да носи бяла премяна на една от церемониите, на която всички слагаха най-хубавите си одеяния. Възможно ли бе Айла да се е научила от нея? Не се сещаше да я е виждал да работи над бяла кожа, ала сигурно просто не й беше обърнал внимание.