Джондалар погали пухкавите хермелинови опашки. Откъде пък се бе сдобила с тях? Тогава си спомни, че се бе върнала с няколко хермелина в същия ден, когато бе донесла малкото вълче в землянката. Синеокият мъж се усмихна, когато се сети какви вълнения бе предизвикало това. Бяха се карали — по-точно, той се беше карал с нея по негова вина — и вече се бе преместил до огнището за готвене. Тя вече посещаваше огнището на Ранек и бяха почти сгодени. И въпреки това бе прекарала много, много дни над изработката на тази мека, красива бяла туника за него. Нима още тогава го бе обичала толкова силно?
Очите на Джондалар се замъглиха и всеки момент щеше да заплаче. Знаеше, че той се отнасяше студено към нея. Отчасти това се дължеше на ревността му, отчасти — на страха какво ли ще кажат сънародниците му, когато разберат кой я е отгледал. Бе я тласнал в прегръдките на друг мъж и въпреки това Айла беше прекарала дълги дни в изнурителна работа над тази туника, след което я бе носила през целия път, за да му я връчи на брачната им церемония. Нищо чудно, че беше разстроена и бе готова да наруши забраната, за да може той да я получи.
Синеокият мъж я разгледа отново. По нея нямаше и най-малка гънчица. Сигурно Айла бе намерила някакво място, където да я изглади, след като бяха пристигнали. Той притисна дрехата към гърдите си, усещайки мекотата й, и се почувства така, сякаш прегръщаше любимата си. Тя бе вложила толкова много от себе си, за да я ушие. Бе готов да я носи с радост дори и да не беше толкова красива.
Но тя бе смайващо красива. Дрехите, които бе избрал да носи за церемонията, изглеждаха като дрипи пред нея въпреки всичките си украси. Джондалар винаги се бе гордял с добрия си вкус към облеклото — беше го наследил от Мартона, която бе изключително елегантна жена и винаги впечатляваше околните с изтънчеността си. Зачуди се дали майка му беше видяла туниката, ала се съмняваше в това. Тя щеше да оцени невероятното майсторство и щеше да му намекне по някакъв начин за подаръка, който го очакваше.
В този миг отвън се чуха бързи стъпки, Джондалар надигна очи и видя Джохаран, който тъкмо влизаше.
— Ето къде си бил, Джондалар! — възкликна той. — Цял ден те търся. Викат те, за да ти кажат някакви указания. — В този миг очите му се спряха на туниката и той попита: — Какво е това?
— Айла ми е ушила туника за брачната церемония — рече брат му. — Затова майка е искала да ме види — за да ми даде това — добави той и я показа на Джохаран.
— Джондалар! — възкликна вождът на Деветата пещера. — Та това е невероятно! Съмнявам се, че някога съм виждал по-красиво изработена бяла кожа от тази! Ти винаги си обичал да се обличаш добре, но с тази туника направо ще блеснеш! Представям си колко жени ще поискат да са на мястото на Айла. Да не говорим колко мъже ще поискат да са на твоето място — включително и аз, братко, ако не беше Пролева, разбира се.
— Аз съм щастливец — промълви Джондалар. — Нямаш представа какъв щастливец съм, Джохаран.
— Е, искам да пожелая и на двама ви много щастие — рече вождът на Деветата пещера на зеландониите. — Досега не съм имал възможност да ти го кажа, но понякога се притеснявах за теб. Особено след този… проблем, когато те изпратиха далеч оттук. След като се върна, ти имаше предостатъчно жени, ала се чудех дали някога ще успееш да намериш жена, с която да бъдеш щастлив. Бях сигурен, че ще се ожениш, но не знаех дали ще успееш да постигнеш това щастие, с което би те дарила добра съпруга като Пролева например. Никога не съм смятал, че Марона е жената за теб — завърши Джохаран.
Брат му беше трогнат.
— Зная колко пъти съм се шегувал с това, че след бракосъчетанието мъжът бива привързан с вериги за огнището си — продължи предводителят, — но истината е, че Пролева направи живота ми изключително щастлив, а синът й внася една особена топлина в отношенията ни, която няма как да получим по друг начин. Знаеш ли, че отново очаква дете?
— Не — отвърна Джондалар. — Айла също е бременна. Жените ни ще имат деца, които ще бъдат почти връстници и ще бъдат братовчеди по огнище — допълни синеокият мъж с широка усмивка.
— Сигурен съм, че синът на Пролева е от моя дух и се надявам, че същото се отнася и за детето, което носи сега в утробата си, но дори и да не е така, децата от едно огнище даряват мъжа с такова щастие и наслада, че е трудно да се опише. Всеки път, когато погледна към Джарадал, изпитвам такава гордост и радост.