Айла забеляза и Джанида — тя беше по-назад, понеже бе жителка на Южното обединение на Двайсет и деветата пещера — и й се усмихна. Джоплая се намираше още по-назад — принадлежността й към ланзадонийците я определяше като чужденка, въпреки че мъжът на огнището й някога бе сред най-високопоставените зеландонийци. Ала макар и да беше последна тук, бе сред първите ланзадонийци, а точно това имаше най-голямо значение. Русокосата жена огледа всички присъстващи жени. Все още имаше много, които не разпознаваше, както и пещери, от които не се бе запознавала с нито един човек, като се изключат общите представяния. Беше подочула, че някоя била от Двайсет и четвъртата пещера, а друга сподели, че е от Мечи хълм, който бе част от Новия дом на Малката тревиста река.
Айла се чудеше защо се бавят толкова. Толкова бързаха, докато се наредят в правилната последователност, а после ги оставиха да стоят прави. Навярно чакаха мъжете. Може би някой от тях бе променил решението си. Ами ако Джондалар направеше така? Не. Нямаше да го стори. Защо би го направил? Ала ако все пак се откажеше?
В шатрата на зеландони Първата дръпна завесата, която закриваше задната част на голямото помещение, и огледа множеството, което бе изпълнило не само поляната пред шатрата, но и склона на близкия хълм. Беше време да започват.
Първи излязоха мъжете. Когато Джондалар погледна нагоре, беше сигурен, че всеки човек, който можеше да присъства, е дошъл. Тълпата се оживи и му се стори, че чу думата „бяло“ повече от веднъж. Той се съсредоточи върху гърба на мъжа пред себе си, ала знаеше, че бялата му туника със сигурност е направила впечатление на присъстващите. Високият, невероятно красив светлокос мъж с омагьосващите очи щеше да се открои винаги, но сега, както беше гладко избръснат, с измитата си руса коса, която изглеждаше почти бяла, и изключителната кожена туника изглеждаше просто зашеметяващо.
— Ако мога да си представя любимия на Дони — Луми — да слиза на земята в човешки облик, ето как ще изглежда — рече майката на Джондекам, високата зеландони на Втората пещера, на брат си Кимеран — вожда на пещерата.
— Чудя се откъде ли я е намерил — измърмори мъжът. — И аз бих искал подобна туника.
— Мисля, че всеки мъж от тук присъстващите се чувства по същия начин, Кимеран — каза шаманката, — ала ти си сред малцината, на които ще стои също толкова добре. Джондекам също изглежда добре. Радвам се, че реши да остави брадата си и това лято. Толкова му отива.
След като мъжете се наредиха в полукръг от едната страна на голямото огнище, дойде ред и на жените. Айла надзърна през отметнатата завеса и видя някакви хора, застанали около огъня. Слънцето още не бе залязло и огряваше лагера с алените си лъчи, на чийто фон множеството запалени факли бледнееха. Те бяха приготвени за по-късно — когато се стъмнеше. Една едра фигура, обърната с гръб към нея — най-вероятно зеландони — даде знак и жените излязоха навън.
В мига, в който Айла пристъпи извън шатрата, тя зърна високия мъж с бялата туника. Докато се строяваха в полукръг срещу мъжете, си мислеше: „Той я носи! Носи я! Носи моята туника!“ Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи, ала никой не носеше бяло и Джондалар се открояваше от всички останали. Според Айла той беше най-красивият мъж тук и повечето жени щяха да се съгласят без колебания с нея. Тя видя как я гледаше от другата страна на оранжевите пламъци, сякаш бе неспособен да отвърне взор от нея.
„Толкова е красива — помисли си Джондалар. — Никога не е изглеждала по-красива.“ Тъмножълтата туника, украсена с нанизи от перленобели мъниста от слонова кост, раковини и зъби, която Нези бе направила за нея, идеално се връзваше с косата й, чиито кичури се спускаха като водопад от искрящо злато по гърба й.
Единствените й бижута бяха кехлибарените обици, подарени й от Тюли, и огърлицата с висулка от същия материал, която майка му й беше дала. Оранжево жълтите камъни улавяха всеки отблясък на залязващото слънце, озарявайки с топлото си сияние голите й гърди. Макар и да не приличаше на никоя друга, тъмножълтата туника, която бе отворена на бюста й, ала същевременно беше здраво пристегната на талията й, й стоеше отлично.
Мартона се изненада приятно, когато видя, че Джондалар е облякъл бялата туника, ушита специално за него от бъдещата му съпруга. Тъй като знаеше какви дрехи бе избрал първоначално синът й, не беше никак трудно да се досети, че именно тази туника е била скрита във вързопчето, което Айла толкова искаше да му връчи. Липсата на украса подчертаваше още повече невероятната чистота на цвета, а хермелиновите опашки й придаваха елегантност. На фона на семплата бяла туника изключителната премяна на Айла се открояваше с още по-голяма сила. От качеството на самата кожа до кехлибара, раковините, зъбите и няколко хилядите мъниста от слонова кост, този брачен тоалет щеше да подкрепи по неопровержим начин претенциите й за висок статут. Огнището на сина й щеше да бъде сред първите. Джондалар не откъсваше очи от Айла. Очите й блестяха, а гърдите й се издигаха трескаво от вълнението, което изпитваше. Синеокият мъж я бе виждал такава в миговете, когато бе запленена от нещо красиво или бе възбудена от лова. „Тя е златна жена — помисли си Джондалар и усети как кръвта нахлува в слабините му. — Златна като слънцето.“ Желаеше я безумно и не можеше да повярва, че тази чувствена красавица съвсем скоро ще бъде негова съпруга. Негова съпруга… харесваше му как звучи. Щяха да заживеят заедно в дома, с който възнамеряваше да я изненада. Ще започне ли изобщо тази церемония? Ще свърши ли някога? Не искаше да чака. Искаше да се втурне към нея, да я грабне в обятията си и да я отведе някъде, където щяха да са само двамата.