Тази година Джондалар се беше върнал с чужденка, която не можеше без животни край себе си и спокойно носеше момчешко бельо. Вече бяха женени, а отгоре на всичко тя беше и бременна — Благословена от Майката. Не беше честно. И откъде бе намерила този тоалет, който показваше гърдите й? Марона никога не би се поколебала да го носи по този начин, ако се беше сетила за това, но сега в никакъв случай нямаше да последва примера на Айла, дори и всички жени да тръгнеха с разголени бюстове. „Някой ден — закани се тя. — Някой ден ще му го върна. Някой ден той ще съжалява. И двамата ще съжаляват. Някой ден.“
Имаше и други, които не посрещнаха възторжено това бракосъчетание. Ларамар бе сред тях. Той не харесваше нито мъжа, нито жената. Джондалар винаги го гледаше с презрение, дори когато пиеше бармата му, а тази жена, Айла, която вдигна такъв шум около най-малката щерка на Тремеда, сякаш имаше кой знае какъв проблем, и незнайно как бе запленила Ланога. Вече Ланога не си беше у тях, за да му приготви нещо за ядене — не, вместо това киснеше с другите жени, които гледаха бебета, само дето още не беше жена. Е, като пораснеше, можеше да стане доста хубавичка — не като онази дърта мърлячка, която я беше родила. „Просто искам Айла да стои далеч от огнището ми — помисли си Ларамар, след което на устните му се появи ехидна усмивка. — Чудя се каква ли ще бъде, когато се напие с барма на празненството в чест на Майката? Скоро ще разбера.“
Ларамар не беше единственият мъж, който наблюдаваше младоженците с хладна неприязън. „Името ми е Мадроман и ми се ще да го запомнят, особено Джондалар — каза си послушникът. — Гледай го какъв е самодоволен — издокарал се в бялата си туника и си мисли, че всяка от жените копнее за усмивката му. Бе доста изненадан, когато откри, че вече съм част от зеландони. Сигурен съм, че никога не е очаквал подобно нещо, че изобщо не ме е смятал за способен да го направя, но аз съм далеч по-умен, отколкото ме мисли. Някой ден ще стана зеландони и ще бъда на мястото на тази дебела жена, която се държи с чужденката на Джондалар тъй, сякаш е шаманка. Не може да се отрече обаче, че е красива. Аз също можех да си намеря някоя като нея, ако този фукльо не ми беше избил зъбите. Нямаше никакви основания да ме удря така — всичко, което направих, беше да кажа истината. Той искаше да се ожени за Золена и тя щеше да се съгласи, ако не бях разгласил плана им. Трябваше да ги оставя да се оженят — тогава този ухилен самохвалко щеше да се венчае за тази дърта дебелана, вместо за чужденката, която домъкна. Тя се прави на голямата зеландони, но не е дори послушничка, да не говорим и че не умее да говори както трябва. Чудя се колко ли жени щяха да го сметнат за красив, ако някой му избиеше зъбите? Това си струва да се види. Бих искал някой ден да го видя така.“
Брукевал също гледаше двойката с едва прикрита злоба. Той бе неспособен да отдели очи от неземно красивата жена с разпилени златисторуси къдрици и разголени гърди. Беше бременна и това правеше гърдите й още по-големи и привлекателни — повече от всичко на света Брукевал копнееше да се протегне и да ги докосне, да ги погали и да захапе наедрелите им зърна. Изглеждаха толкова съвършени, че ловецът започваше да си мисли, че Айла нарочно ги бе разголила, за да го дразни — сякаш искаше да го изкуши с твърдостта им, с примамливата гънка между тях и с щръкналите розови зърна, които просто крещяха да бъдат засмукани.
Джондалар ще докосва тези гърди, ще ги гали и мачка, ще поема зърната им между устните си и ще ги хапе до полуда. Винаги Джондалар, винаги той — всеобщият любимец, късметлията, щастливецът. „Отгоре на всичко има и най-добрата майка — майката на Марона никога не се е грижила за мен, ала Мартона винаги ми е помагала; говореше ми, обясняваше ми разни неща, позволяваше ми да стоя при тях — каза си Брукевал. — Винаги е била добра към мен. Джондалар също не се е държал лошо, но това е само защото ме съжаляваше — все пак нямах неговата майка. Сега той ще има жена, която е златна като Бали, великият златен син на Великата Майка, със съвършени гърди, която вече е Благословена и съвсем скоро ще стане майка.“
Айла така се бе зарадвала, когато го видя да влиза в пещерата с факлата, и му беше казала, че ако не беше Джондалар, щеше да избере него… само дето това не беше истината. Беше го излъгала. Когато Джондалар дойде заедно с онзи плоскоглавец, тя даде ясно да се разбере, че го смята за плоскоглавец — също като онзи, който се беше присламчил към ланзадонийците. „Не зная как Даланар изобщо може да разреши на Екозар да погледне дъщерята на огнището му, да не говорим пък да се ожени за нея! — възмущаваше се Брукевал. — Това е отвратително. Такива неща не бива да се допускат. Този Екозар е изрод — полуживотно, получовек. Джоплая е изключително привлекателна млада жена, тиха и кротка е и винаги се е държала добре с мен, но как може да избере този плоскоглавец за съпруг? Не бива да се женят. Някой трябва да спре това безумие — мислеше си ловецът. — Навярно аз трябва да се заема с това. Ако Айла помисли малко над това, веднага ще разбере, че постъпвам така, както трябва да се постъпи в случая. Така може да ме види в нова светлина. Чудя се дали ще се обърне към мен, ако нещата се променят… ако Джондалар не е повече тук? Ако нещо се случи с Джондалар, дали ще пожелае да се омъжи за мен?“