Мислите й внезапно се насочиха към времето, когато беше малко момиче и живееше с Клана. Когато се женеха, те нямаха такива ритуали с връзване с кожени ремъци, защото просто не се нуждаеха от тях. Още от времето, когато бяха малки, жените от Клана биваха научавани да изпълняват всички желания на съпруга си, както и да се грижат за нуждите му, защото мъжете пък бяха учени от най-крехка възраст да не дават израз на тревогите, проблемите и болките си. Мъжът никога нямаше да помоли за помощ — жената просто трябваше да разбере кога му е необходима такава.
Брод не се нуждаеше от помощта й, но за сметка на това непрекъснато искаше нещо от нея. Караше я да върши разни неща просто, защото можеше да я накара — като това да му носи вода и да връзва ремъците на опинците му например. Твърдеше, че тя е момиче и трябва да се научи, ала не се интересуваше дали се учи и сякаш изобщо не забелязваше, когато тя се стараеше да му угоди. Брод просто искаше да покаже властта си над нея, защото тя му се съпротивляваше, а жените от Клана не проявяваха неподчинение спрямо мъжете. Тя уронваше неговата мъжественост и той я мразеше заради това, а може би на някакво инстинктивно ниво усещаше, че е различна. Това в никакъв случай не беше лесен урок за нея, ала макар и Брод да бе учителят й, Джондалар беше този, който пожъна плодовете на обучението й. Тя винаги се съобразяваше със състоянието на любимия си и се опитваше да отгатне нуждите му, ето защо всеки път, когато не знаеше къде е, се притесняваше. Поради същата причина се тревожеше и за животните.
Изведнъж, сякаш мисълта за него го бе накарала да се появи, Вълчо изникна до нея. Тъй като дясната й ръка бе завързана за лявата китка на Джондалар, тя се наведе и погали четириногия си приятел с лявата си длан.
— Тревожех се за него и се чудех къде ли е — рече Айла, поглеждайки нагоре към Джондалар, — но ми изглежда доста добре.
— Явно си има причина за това — усмихна й се той.
— Когато Бебчо си намери другарка, ме изостави — въздъхна Айла. — От време на време идваше да ме види, но живееше със собствения си вид. Мислиш ли, че ако Вълчо си е намерил другарка, ще реши да остане при нея?
— Не зная. Казвала си неведнъж, че той възприема хората като своя глутница, ала ако тръгне да си търси другарка, тя трябва да бъде от неговия вид.
— Искам да бъде щастлив, но ще ми липсва ужасно, ако никога не се върне — сподели русокосата жена и се изправи. Повечето хора я наблюдаваха с явен интерес — особено тези, които не бяха виждали вълка. Тя даде знак на Вълчо да стои близо до нея.
— Доста големичък вълк, нали? — отбеляза една от жените, докато отстъпваше назад.
— Така е — отвърна й Левела, — но хората, които го познават, казват, че никога не е причинявал нещо лошо на хората, нито пък се е държал заплашително с тях.
В този момент хищникът седна на задните си лапи и започна да се чеше енергично, явно раздразнен от някоя бълха. Жената се изкикоти нервно.
— Това определено не изглежда заплашително — каза.
— Освен за бълхата, която го тормози — усмихна се сестрата на Пролева.
Внезапно вълкът се изправи, вирна муцуна, сякаш беше чул или подушил нещо, и погледна към Айла.
— Върви, Вълчо — каза русокосата жена, давайки му знак, че е свободен да си върви. — Ако искаш да се поразходиш, давай.
Четириногият й приятел се запровира между хората, някои, от които доста се стряскаха, когато го виждаха да изниква изведнъж покрай краката им.
Следващото бракосъчетание беше не на двойка, а на трима души. Един мъж се женеше за две сестри-близначки. Те не искаха да се разделят, което не беше нещо необичайно за близначките и близките сестри. Единствената трудност в подобна ситуация идваше от това, че на един мъж щеше да му бъде доста трудно да изхранва две жени и техните деца, ала в конкретния случай мъжът беше малко по-възрастен и имаше добра репутация и висок статут. Въпреки това обаче не бе изключено някоя от жените да доведе след време и втори мъж в огнището.
Когато дойде време за последната двойка, на хората вече им беше втръснало да слушат безкрайните повторения на едни и същи неща, ала щом Джоплая и Екозар пристъпиха напред, всички отново се оживиха. Те видяха една стройна, екзотична жена с тъмна коса и нежна красота, която беше трудно да се опише. Мъжът до нея едва ли можеше да изглежда по-различно — той бе набит и як, тежките му вежди засенчваха хлътналите му очи, а гладко избръснатата му челюст бе ясно очертана и му придаваше сурово изражение, но почти нямаше брадичка. Само челото му не напомняше за Клана — то бе високо и изправено, а не сплеснато и полегато, както при съществата, известни именно поради тази причина като плоскоглавци.