— Радвам се, че знаеш всичко това — каза Джондалар и взе дългия кожен ремък. — Ще прибера това в торбата си, за да не се изгуби. Трябва да покажем, че не е отрязан, и да го разменим за огърлиците, които ще ни дадат, когато се върнем.
Мъжът отиде да пъхне ремъка при другите си вещи. Когато се обърна, видя, че Айла е седнала върху кожите, които бяха постлани върху земята. Той се спря и се загледа в жената, която съвсем скоро бе станала негова съпруга.
Мекото сияние на лампата караше сянката й да танцува зад гърба й, а в косата й играеха златисти отблясъци. Разтворената й жълта туника разголваше пълните й, стегнати гърди, между които блещукаше красивата кехлибарена висулка. Обаче нещо липсваше и след малко той осъзна какво е то.
— Къде е амулетът ти? — попита, докато се приближаваше към нея.
— Свалих го — отвърна жената. — Исках да сложа дрехата, която Нези ми даде заедно с огърлицата на майка ти, а той не се връзваше с тях. Мартона ми даде парче необработена кожа, където да го завия, и го прибра. Каза ми, че утре можем да върнем брачните си премени, вместо да ги държим тук, и ме попита дали имам нещо против да покаже туниката ми на някакви хора. Рекох й, че това изобщо не ме притеснява. Та тогава ще взема и амулета си. Откакто бях осиновена от Клана, никога не съм го махала от себе си, и сега ми е малко странно да не го нося.
— Но ти вече не принадлежиш към Клана — рече Джондалар.
— Зная — въздъхна младата жена — и никога няма да се върна при тях. Бях наказана със смъртно проклятие, но Кланът винаги ще си остане част от мен и аз никога няма да го забравя. Иза направи първия ми амулет и ме помоли да избера парче червена охра, което да сложа в него… Как ми се иска да беше тук сега! Щеше да е щастлива заради мен! Всички неща в амулета ми са от голямо значение за мен, защото отбелязват важните моменти от живота ми. Бяха ми дадени от моя тотем — Духа на Пещерния лъв, — който винаги ме е закрилял. Изгубя ли някога амулета си, ще умра — добави с абсолютно сериозен тон.
Думите й накараха Джондалар да осъзнае колко важен беше амулетът за невестата му и колко много всъщност означаваше женитбата й за нея, след като го бе свалила именно заради нея. Не му харесваше обаче твърдението й, че ще умре, ако някога го изгуби.
— Това не е ли някакво суеверие? — попита той — Просто едно от суеверията на хората от Клана?
— Дотолкова, доколкото и вашият еландон е суеверие, Джондалар — отговори русокосата жена. — Мартона осъзна това. В амулета е скрит моят дух и по този начин тотемът ми може да ме намери. Когато бях осиновена от Лъвския бивак, той не зачеркна живота ми с Клана, а просто го допълни. Ето защо Мамут добави тотема ми към официалното ми име. Сега вече съм член на Деветата пещера на зеландониите, ала това не променя факта, че все още съм Айла от мамутоите. Името ми просто стана по-дълго — усмихна се жената и започна да рецитира: — Сега съм Айла от Деветата пещера на зеландониите, преди известна като Айла от мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на огнището на Мамут, избрана от Духа на Пещерния лъв, закриляна от Пещерната мечка, приятел на конете на име Уини и Рейсър и на четириногия ловец Вълчо и омъжена за Джондалар от Деветата пещера на зеландониите… Ако името ми стане още по-дълго, изобщо няма да мога да го запомня.
— Важното е да запомниш последната част — засмя се синеокият мъж — „омъжена за Джондалар от Деветата пещера на зеландониите“. — Той се протегна, докосна нежно едното й зърно и проследи с поглед как то се втвърдява и щръква. Айла потръпна от удоволствие.
— Това много ми хареса — промълви.
— А какво ще кажеш за това? — попита Джондалар, като я прегърна силно и я целуна нежно и страстно, след което, без да дочака отговор, я сложи да легне върху кожите и пое едното й зърно между устните си. Тя почувства как тялото й веднага откликва на милувките му, а когато съпругът й захапа щръкналото връхче, изви глава назад и простена. В следващия миг Айла се надигна и започна да развързва бялата туника, която му беше подарила.
— Какво ще правиш, когато се роди бебето, Джондалар? — попита тя с дрезгав глас. — Тогава ще бъдат пълни с мляко.
— Обещавам да не го ощетявам много, но знае ли човек? — усмихна се любимият й и съблече снежнобялата дреха. — Вече си имала едно дете. Същото ли е, когато бебето суче?
Айла се замисли за момент.
— Не съвсем — отвърна. — След първите няколко дни е много приятно да кърмиш, но едва тогава. Бебето смуче толкова силно, че отначало зърната се разраняват, но после свикваш. С теб е доста по-различно. Понякога само от едно твое докосване имам чувството, че в слабините ми се разлива сладостна топлина. Едно бебе никога не може да ме накара да се почувствам по този начин.