Айла надигна ханша си и пръстите на Джондалар намериха малката розова пъпчица, която бързо набъбна под ласките му и разпрати мощни искри на удоволствие до всяка клетка на тялото й. Синеокият мъж разтвори седефените гънки и остави езика си да открие вкуса й. Това беше жената, която желаеше — единствената жена на света, която имаше този вкус. Неговата жена. Неговата Айла.
Двамата полежаха омаломощени известно време, докато шеметните вихри на насладата най-накрая престанат да бушуват в телата им, след което влязоха отново в езерцето. Щом се измиха и подсушиха, Айла подсвирна на конете и двамата с Джондалар препуснаха към палатката си. Когато стигнаха там, завариха Вълчо, който обикаляше нервно наоколо и ръмжеше гърлено.
— Тук има нещо, Джондалар — намръщи се русокосата жена. — Нещо, което не се харесва на Вълчо и кара Уини и Рейсър да се чувстват неспокойни. Мислиш ли, че могат да са тези вълци, които чухме снощи?
— Не зная, но имам едно предложение — каза синеокият мъж. — Какво ще кажеш да вземем палатката и нещата си и да се поразходим малко? Дори си мисля да прекараме нощта на някое друго място.
— Много добра идея — кимна Айла. — Можем да се отбием в лагера на Деветата пещера, да оставим там брачните си премени и да вземем останалите си вещи. А когато се върнем, ти предлагам да разпънем палатката до езерцето. Там почти никой не ходи. Можем да вземем и Вълчо с нас. Някоя глутница може да мисли, че се намира в тяхната територия, а вълците стават много свирепи, когато решат да бранят границите си.
ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Когато стигнаха до лагера на Деветата пещера и слязоха от конете близо до шатрата си, хората не им обърнаха никакво внимание, сякаш изобщо не ги виждаха. Това събуди болезнени спомени у Айла, защото й напомни за смъртното проклятие, с което я бяха прокудили от Клана. Тя знаеше добре какво означава да те отбягват хората, които обичаш, и да отказват да те видят дори и когато застанеш пред тях, размахвайки ръце и надавайки отчаяни викове.
Тогава забеляза, че Фолара ги гледа, опитвайки се да потисне усмивката си, и това я накара да се поотпусне. В отношението на зеландонийците нямаше никаква злонамереност. Това просто беше изпитателният им период и те не трябваше да говорят с никой друг освен помежду си. Очевидно всички забелязваха присъствието им, ала се стараеха да не го показват.
Двамата влязоха в шатрата тъкмо когато Мартона излизаше навън. Разминаха се, без да си разменят и дума, ала старата жена явно не се притесняваше да ги гледа в очите и да се усмихва многозначително. Според нея бе излишно човек да се преструва, че не вижда нововенчаните двойки; това да не говориш с тях и да не ги провокираш те самите да говорят беше напълно достатъчно.
Айла и Джондалар оставиха брачните си премени върху напълнените с трева възглавнички, сложени на местата, където спяха, и си взеха някои необходими вещи, преди да се насочат към кътчето, където спяха Мартона и Уиламар. Майката на Джондалар бе сложила парчето необработена кожа, в което Айла беше увила амулета си, върху постелята си, а до него им беше опаковала и малко храна. Русокосата жена за малко да й благодари на глас, ала се усети навреме и набързо направи с ръце онези знаци на хората от Клана, които означаваха: „Благодаря ти за щедростта, майко на моя съпруг.“
Някогашната предводителка на Деветата пещера на зеландониите, която се бе спряла на входа на шатрата и ги наблюдаваше усмихнато, не разбра значението на тези жестове, ала се досети, че изразяват благодарността на младата жена и й кимна едва доловимо с глава. „Може би си струва човек да познава тези знаци — каза си тя. — Би било доста интересно хората да общуват без думи и без никой друг да разбира какво точно си казват.“ Когато синът й и съпругата му си тръгнаха, Мартона се приближи до възглавничките, където бяха оставили дрехите си, и се загледа в брачните им тоалети.