Бялата туника на Джондалар бе направила невероятно впечатление на всички, ала колкото и изкусно да беше изработена, премяната на Айла беше тази, която прикова всеобщото внимание — точно както Мартона се беше надявала. Тя вече бе накарала неколцина души да преосмислят статута, който възнамеряваха да й дадат. Някогашната предводителка на Деветата пещера бе поканила някои хора на почерпка със знаменитото си боровинково вино — беше го съхранявала две години в най-тъмното и сухо кътче на жилището си в добре почистен стомах на лос. Мартона се наведе и разгъна внимателно туниката на Айла, изглаждайки една гънка, която закриваше част от мънистените украшения.
Айла и Джондалар изкараха прекрасно четиринайсетте дни на символичната им изолация от останалите зеландонийци. Сякаш се бяха върнали във времето на пътешествието си, ала без нуждата да изминават десетки километри всеки ден. Те прекарваха дългите летни дни в лов, риболов, събиране на ядивни растения, плуване и яздене. От време на време Вълчо мм правеше компания, но през останалото време Айла трябваше да се примирява с отсъствието му. Сякаш хищникът още не можеше да реши дали да остане при хората, които обожаваше, или да се върне сред дивата пустош, която бе родината му. Той всяка вечер ги намираше, без значение къде лагеруваха, и всеки път, когато изникнеше пред палатката им, Айла се радваше. Тя го милваше и чешеше, говореше му и ходеше на лов заедно с него. Обикновено вниманието й го караше да остане за малко при тях, ала по някое време вълкът отново изчезваше и се губеше по цели дни и нощи.
Те обикаляха околните хълмове и долини. Джондалар си мислеше, че познава терена, ала благодарение на конете сега го видя по съвсем различен начин. Това му помогна да оцени по-добре богатствата на района и да види голяма част от разнообразните животински видове, обитаващи земите на зеландониите.
— Този млад мъжкар е в разцвета на силите си — каза Джондалар. Двамата с Айла бяха спрели конете на едно възвишение и наблюдаваха стадо червени елени, спрели на водопой. — Бих искал да се върна и да погледам как ще се бие за женските с другите мъжкари. Когато се сблъскат с тези рога, вдигат такъв шум, че можеш да ги чуеш от огромно разстояние.
— Чувала съм ги — рече Айла, — но никога не съм ги виждала да правят това.
— Веднъж, докато живеех при Даланар, видях двама мъжкари, които бяха сплели рогата си и не можеха да се откачат един от друг, колкото и да се опитваха. Трябваше да срежем рогата им, за да ги освободим. Бяха лесна плячка, ала Даланар рече, че им правим услуга и не би било хубаво да се възползваме от това. Ако бяха останали с преплетени рога, щяха да умрат я от глад, я от жажда.
— Мисля, че този мъжкар е имал вземане-даване с хората — отбеляза Айла и даде знак на Уини да отстъпи назад. — Вятърът току-що смени посоката си и сигурно ни е надушил, защото внезапно стана раздразнителен.
— Да, наистина изглежда нервен — съгласи се мъжът. Изневиделица рисът, който до този момент се криеше в клоните на едно буково дърво, скочи върху гърба на най-младия мъжкар от стадото. Еленът се стресна и се опита да събори хищника на земята, ала той се държеше здраво и в следващия миг острите му зъби разкъсаха вратните му вени. Раненият мъжкар се опита да последва събратята си, които побягнаха при появата на хищника, ала, изглежда, губеше много кръв, защото само след няколко крачки се строполи на земята. Рисът това и чакаше. Той строши черепа му със зъбите си и се нахвърли лакомо върху мозъка на жертвата.
— Ето защо този елен изглеждаше напрегнат — заключи Айла. — Изобщо не е било заради нас.
— Виждаш ли петната по козината на елена? — попита я спътникът й. — Това животно е съвсем младо. Чудя се дали майка му не е умряла преждевременно, оставяйки го съвсем само. Мисля, че точно затова се е присъединил към мъжкото стадо. Младите животни винаги са уязвими.
— Когато бях малко момиче, веднъж се опитах да убия рис с прашката си — каза тя и обърна коня си.
— С прашка? — повдигна вежди синеокият мъж. — На колко години беше?
— На осем или девет.
— Можеше да свършиш като този елен — подхвърли Джондалар.
— Зная — кимна Айла. — Той се премести и не можах да го улуча. Само го раздразних и рисът се хвърли към мен. За щастие в последния момент успях да се изтърколя встрани и да сграбча някакво дърво, с което го ударих и той избяга.
— Велика Майко! — възкликна мъжът. — Отървала си се на косъм!
— После известно време се страхувах да изляза сама навън, ала сетне ми хрумна да взема два камъка. Така ако пропуснех първия път, щях да имам възможност да го улуча, преди да ме нападне. Не бях сигурна, че ще се получи, но започнах да се упражнявам и едва когато убих една хиена, се почувствах уверена да изляза отново на лов.