Джондалар само поклати глава. Беше цяло чудо, че се е отървала невредима. На връщане към палатката се натъкнаха на стадо диви магарета и една женска антилопа сайга с две малки. Сайгите приличаха на кози, имаха издължени муцуни и предпочитаха равнините и степите пред хълмовете и планините. Айла си спомни, че тази антилопа беше тотемът на Иза.
През следващите няколко дни Вълчо прекара известно време при тях и русокосата жена имаше чувството, че семейството й отново е заедно. Тя и Джондалар си прекараха чудесно — смееха се на видрите, които си играеха в изоставеното от бобри вирче, гледаха как една мечка търка козината си в кората на едно дърво и наблюдаваха отдалеч големите глигани, които разравяха земята в търсене на трюфели. Един ден лежаха в тревата и съзерцаваха пасящото наблизо стадо диви кози, когато Айла неочаквано се намръщи:
— Мисля, че насам се задават мамути.
— Как разбра? — попита Джондалар. — Не мога да видя нищо.
— Чувам ги — обясни тя. — Особено големите мъжкари.
— Нищо не чувам — усмихна се синеокият мъж.
— Дълбок, тътнеш, звук — рече Айла и отново напрегна слуха си. — Виж, Джондалар! Ей там! — извика, сочейки в далечината. Там наистина имаше голямо стадо мамути, които пристъпваха бавно към тях. Повечето бяха женски с малките им, ала имаше и няколко мъжки екземпляра, които се движеха покрай стадото, за да го пазят от евентуални врагове.
— Рано е за мамути — каза Джондалар. — Никога не сме ги виждали по-рано от есента, и то късната есен. Мамутите, носорозите, мускусните бикове и елените са зимни животни.
В последния ден от изпитателния им период Айла и Джондалар станаха рано. Те събраха нещата си, ала им се искаше да направят още една разходка, преди да се отправят към Летния събор на зеландониите. Времето, което бяха прекарали в уединение, им се бе отразило много добре, ала вече се бяха затъжили за близките си и искаха да се върнат при тях. Все пак бяха пътували близо година в компанията единствено на животните и себе си и познаваха добре както положителните, така и отрицателните страни на изолацията.
Взеха си храна и вода, ала нямаха ясна идея накъде точно да вървят. По едно време се натъкнаха на малко езерце, където слязоха от конете и споделиха наслади под сянката на една плачеща върба, след което влязоха във водата да поплуват. Когато се наситиха на водата, яхнаха отново Уини и Рейсър и поеха в посока към събора. На пет-шест километра от него обаче чуха някакви викове и забелязаха неколцина млади мъже — най-вероятно обитатели на Крайните колиби, чието облекло подсказа на Джондалар, че са от Петата пещера. Всеки от тях държеше копие и те бяха застанали в кръг, в чийто център се виждаше голям звяр с дълга, провиснала козина и два големи рога, които стърчаха от муцуната му.
Това беше космат носорог — огромно създание, високо метър и половина и дълго четири. Масивното му туловище се поддържаше от къси, дебели крака и се нуждаеше от огромни количества трева, храсти и клонки, за да поддържа жизнените си функции. Зрението му не беше особено добро, ала за сметка на това обонянието и слухът му бяха изключително остри. Предният му рог беше дълъг около метър и изглеждаше страшно оръжие — особено сега, когато носорогът клатеше огромната си глава наляво-надясно, докато пуфтеше ядосано и риеше земята с набитите си крака.
Изведнъж звярът се втурна към младия мъж, който стоеше пред него. За изумление на Айла човекът остана на мястото си. В последния момент обаче, секунда преди масивният рог да се вреже в тялото му, той отскочи настрани и като по чудо не бе засегнат от страховитото острие.
— Това ми изглежда доста рисковано — рече тя, след като се отдалечиха на безопасно разстояние.
— Точно затова го правят — усмихна се Джондалар. — Косматите носорози са трудна плячка при каквито и да е обстоятелства. Имат лош нрав и са непредсказуеми.
— Като Брод — въздъхна Айла. — Косматият носорог беше негов тотем. Мъжете от Клана често убиваха такива животни, ала никога не съм присъствала на подобен лов. Защо правят това?
— Ако успеят да убият някой носорог, ще дадат месото на пещерата си и ще получат много похвали за това — започна да обяснява той. — Всичко друго подлежи на подялба, като този, който има най-голяма заслуга за убиването на животното, има предимство при избора. Обикновено избира рога. Роговете са много ценни — от тях се правят различни инструменти и дръжки за ножове, — но причината най-често е друга. Навярно защото формата му напомня мъж във вихъра на насладата, но зеландонийците вярват, че ако го стриеш на прах и го дадеш тайно на жената, която обичаш, тя ще стане още по-страстна към теб — завърши синеокият мъж с усмивка.