— Ще ни трябват шини — рече. — Виж дали можеш да намериш някакви прави пръчки с дължината на крака му. Ако трябва, счупи някои, от тези копия.
Синеокият мъж точно това и направи. Айла взе счупените копия и ги омота с нарязани кожени ивици, за да ги подплати. Сетне хвана с едната си ръка пръстите на счупения крак, а с другата — петата, и го дръпна силно напред, за да го изправи. Мъжът изстена — навярно скоро щеше да дойде на себе си — и тя осъзна, че нямаше никакво време за губене. Бръкна в кървящата рана и напипа костта, опитвайки се да разбере дали е наместена правилно.
— Джондалар, ще натиснеш ли бедрото му? — попита. — Трябва да изправя костта, преди да се събуди и докато кървенето още е силно, защото кръвта ще почисти раната. — Сетне погледна към младежите, които стояха наоколо, а в очите им се четеше изумление и ужас. — Ти и ти — посочи, — смятам да вдигна крака и да наместя счупването, за да зарасне добре. Ако не го направя, никога вече няма да може да върви с този крак. Искам от вас да вземете тези шини и да ги сложите под крака му, така че като го смъкна, той да се окаже точно между тях. Ще можете ли да се справите?
Момчетата кимнаха и побързаха да вземат омотаните с кожи копия. Когато всички бяха готови, Айла отново хвана стъпалото за пръстите и петата и вдигна внимателно крака. Когато Джондалар натисна бедрото на ранения, русокосата жена дръпна рязко. Синеокият мъж и друг път бе наблюдавал как любимата му намества счупена кост, ала никога досега не я бе виждал да се опитва да оправи две кости едновременно. Изведнъж се чу тихичко изпукване, сякаш счупените кости бяха намерили мястото си, и Айла спусна внимателно крака, оглеждайки го съсредоточено. На Джондалар му изглеждаше изправен, но какво разбираше той? Поне вече не бе огънат назад по онзи неестествен начин.
Тя му даде знак да пусне бедрото и насочи вниманието си към кървящата рана. Синеокият мъж оказа силен натиск с ръце, за да спре кръвотечението, след което Айла нагласи шините и ги стегна с още парчета кожа.
Двамата се изправиха и едва тогава Джондалар забеляза кръвта. Беше навсякъде — по шините, по кожите, по Айла, по него, по младия мъж, който им беше помогнал. Лежащият на земята младеж бе изгубил много кръв.
— Трябва веднага да го закараме в лагера — рече Джондалар и в миг си помисли, че забраната още не е изтекла напълно и ритуалното освобождаване на нововенчаната двойка още не бе извършено. За Айла обаче този проблем сякаш изобщо не съществуваше и в следващата секунда и той прогони тази мисъл.
— Ще ни трябва носилка — обърна се тя към младите мъже около нея, които изглеждаха по-зашеметени от приятеля им, който лежеше на земята в локва кръв. Те се спогледаха, пристъпвайки нервно. Бяха толкова млади и неопитни. Едва неколцина бяха възмъжали (и то наскоро), а повечето бяха убили първия си бизон по време на големия лов, открил началото на летния сезон, макар че той не беше толкова лов, колкото стрелба по мишени. Играта с носорога бе предложена наскоро от един от тях, който беше наблюдавал как по-големият му брат прави същото преди няколко години заедно с приятелите си, но решението бе взето по-скоро спонтанно, тъй като никой не бе очаквал, че ще се натъкнат на косматия звяр. Те добре знаеха, че би трябвало да извикат по-опитни ловци, преди да се опитат да повалят огромното животно, но единственото, за което си мислеха, беше славата, която щяха да получат, ако успееха да убият носорога, завистта на другите крайни колиби и възхищението на целия Летен събор. Ала ето, че сега един от тях лежеше тежко ранен.
— От коя пещера е? — попита Джондалар.
— От Петата — гласеше отговорът.
— Тичай напред, за да им кажеш какво се е случило — нареди синеокият мъж. Момчето, което му беше отговорило, кимна и хукна натам. Джондалар щеше да стигне много по-бързо, ако препуснеше с Рейсър, ала трябваше да им помогне да направят носилката, тъй като младежите бяха прекалено уплашени и нямаше да се справят сами. — Ще ми трябват трима-четирима от вас, за да го пренесем. Останалите по-добре да изчакат тук и да изкормят носорога, защото ще се подуе много бързо. Ще изпратя хора да ви помогнат. Няма смисъл да изгубим месото — и без това цената му беше прекалено висока.
— Той е мой братовчед — каза един от мъжете. — Бих искал да помогна да го занесем в лагера.
— Чудесно. Вземи още трима, а другите да останат — каза Джондалар. После забеляза, че младежът едва сдържаше сълзите си. — Как се казва братовчед ти?