— Радвам се да го чуя — кимна вождът. — Благодаря ти, Рамара.
Жената на Солабан искаше да остане и да послуша разговора им, ала имаше да свърши други неща и никой не я покани да се присъедини към компанията.
— Е, какво си избираш, братко? — попита Джохаран, след като Рамара си тръгна, — Може би рога?
— Не, благодаря — усмихна се синеокият мъж. — Предпочитам кожата.
— Разкажи ми какво точно се случи с този носорог — поиска да узнае предводителят.
Джондалар изпълни желанието му. Когато свърши, Мартона въздъхна дълбоко и рече:
— Сигурно ще прозвучи ужасно, ала смятам, че този инцидент може да е и за добро. Помислете си само колко много младежи щяха да поискат да направят същото нещо, ако приятелите на Матаган бяха успели да убият носорога. Така може да се замислят, преди да им се прииска да опитат нещо подобно. Майката на този младеж може да страда и да го преживее много тежко, ала така ще спести още повече мъка на доста други майки. Само се надявам Матаган да се възстанови, без да осакатее.
— Айла се втурна да му помогне веднага щом видя, че носорогът го повали на земята — изтъкна Джондалар.
— Младежът е извадил голям късмет, че сте били там — допълни зеландони. — Какво точно направи най-напред? — обърна се тя към русокосата жена.
Айла започна да обяснява надълго и нашироко. С всяка дума, която изричаше, у Първата се затвърждаваше впечатлението, че младата жена имаше задълбочени познания в областта на лечителството. Нещо повече — самата тя имаше какво да научи от нея. Искаше й се да поговори с Айла насаме — имаха да обсъдят толкова много неща! Послушниците й нямаха особени интереси в областта на знахарството, ето защо присъствието на човек като Айла в Деветата пещера можеше да се окаже много полезно.
— Айла — каза накрая шаманката, — мисля си, че няма да е зле да поговориш със семейството на Матаган.
— Не съм сигурна, че знам какво да им кажа.
— Сигурно се тревожат и си мисля, че биха искали да узнаят какво точно се е случило. Според мен разказът ти само ще ги успокои.
— И какво точно да им кажа?
— Каквото мислиш — гласеше отговорът на дони. — Кажи им, че вече всичко е в ръцете на Дони. Можеш да добавиш, че според мен Дони вече се е усмихнала на младежа, понеже си била там, когато се е случила злополуката.
— Никога досега не бях чувал Първата да говори така открито за обществото на зеландони — каза Джондалар, докато лягаше до Айла. — Беше ми много интересно.
Съпругата му не каза нищо. Беше ужасно уморена — толкова уморена, че не можеше дори да мисли. Между инцидента с носорога и брачното празненство сякаш бе преминала цяла вечност. Безсънието и напрежението покрай Матаган също си казваха думата и слепоочията й пулсираха болезнено. Тя се зачуди дали да си направи малко чай от върбови кори, но после си каза, че е прекалено уморена за подобно нещо.
— И майка — продължи Джондалар. — Винаги съм си мислел, че тя и Даланар просто са решили да се разделят. Никога не съм знаел защо. Предполагам, защото винаги съм я възприемал само като своя майка и толкова. Някой, който те обича и се грижи за теб.
— Не мисля, че раздялата е била лесна за нея — рече Айла. — Мисля, че е обичала много Даланар. Напълно я разбирам. Ти приличаш толкова много на него…
— Не съвсем — поклати глава синеокият мъж. — Никога не съм искал да бъда вожд например. Ще ми липсва усещането на камъка в ръцете ми. Нищо не може да се сравни с това да издялкаш едно каменно острие във формата, в която си го замислил.
— Даланар също е каменоделец — изтъкна русокосата жена.
— Да, и то най-добрият, но в момента няма възможност да се занимава с това — отвърна съпругът й. — Единственият, който може да се мери с него, е Уимез от Лъвския бивак — наконечниците за копия, които прави за мамутоите, са сред най-добрите, които съм виждал. Двамата биха могли да научат доста неща един от друг.
— Ти също си много добър каменоделец — каза Айла. — Не можеш ли да покажеш на Даланар това, което си научил от Уимез?
— Да, дори вече се захванах с това — рече Джондалар. — Както и очаквах, това доста го заинтригува. Много се радвам, че отложиха брачната церемония до пристигането на ланзалонийците, както и че Джоплая и Екозар също се венчаха на нашата брачна церемония. Това е специална връзка. Винаги съм изпитвал дълбока привързаност към братовчедката си, а така станахме още по-близки. Надявам се и Джоплая да е доволна от това.
— Сигурна съм в това, Джондалар — увери го съпругата му. — Мисля, че това е нещо, което винаги е желала — добави Айла и си каза, че това бе максимумът, който Джоплая можеше да получи. Не можеше да отрече, че не съчувстваше на горкото момиче, ала бе доволна от забраната за брак между близки братовчеди. — Екозар ми изглежда много щастлив.