— Не може ли да си намери по-смислено занимание? — попита Пролева. — Може би ако има дете, ще забрави за злобата си.
— Не бих пожелала на никое дете да има такава майка — въздъхна Салова.
— Май Дони е на същото мнение — отбеляза Рамара. — Марона никога досега не е била благословена.
— Тя не ти ли беше роднина, Рамара? — попита Фолара. — Косите ви са с един и същ цвят.
— Тя ми е братовчедка, но не много близка — отвърна жената на Солабан.
— Мисля, че Пролева е права — каза Мартона. — Марона наистина има нужда от някакво занимание, но това не означава, че трябва непременно да има дете. Може да овладее някакъв занаят — нещо, на което да се посвети, което да осмисли живота й и да откъсне мислите й от това да създава неприятности за хората само защото животът й не се е развил така както е искала. Мисля, че всички хора трябва да владеят някакъв занаят или умение — нещо, което да им доставя удоволствие, към което да изпитват естествено влечение и което да правят добре. В противен случай Марона ще продължава да създава проблеми, само и само за да привлича вниманието към себе си.
— Понякога това не е достатъчно — изтъкна Солабан. — Ларамар има страхотно умение — всички възхваляват бармата, която прави, — ала ето че и той само създава неприятности. Той е на същото мнение за Джоплая и Екозар като Марона и Брукевал и по този начин се превръща в център на вниманието. Чух го да казва на някакви хора от Петата пещера, че огнището на Джондалар вече не трябва да е сред първите, защото се е оженил за чужденка с нисък статут. Мисля, че още е засегнат, задето Айла не беше след него на погребението на Шевонар. Може да се преструва, че това изобщо не го интересува, но всъщност никак не му харесва да е последен.
— Тогава да направи нещо по въпроса — каза гневно Пролева. — Няма да е зле да започне с децата на огнището си! — Мисля си дали да не предложа на Даланар да съберем зеландони и вождовете и да обсъдим открито проблема с Джоплая и Екозар — каза Първата. — Така ще можем да дадем на онези, които се дразнят от тази женитба, възможност да изразят публично чувствата си.
— Тъкмо Джондалар и Айла ще могат да споделят пред всички нещата, които знаят за плоскоглавците… за хората от Клана, както ги нарича Айла — подхвърли Джохаран. — И бездруго възнамерявах да повдигна скоро този въпрос пред вождовете.
— Може би трябва да поговорим с него още сега — рече някогашната Золена, — ала трябва колкото се може по-скоро да се върна в шатрата. Някой от зеландони изнася информация, която трябва да се държи в тайна. Говоря за неща, засягащи определени хора — лична информация за тях, която не бива да се разпространява извън лоното. Трябва да узная кой е, или поне да сложа край на това.
Айла слушаше внимателно целия разговор и се замисли над чутото, докато хората ставаха и се отправяха към задълженията си. Зеландонийците й напомняха река, чиято повърхност бе гладка и спокойна, но дълбините й бяха разклащани от множество подводни течения. Тя си каза, че навярно Мартона и Първата познаваха голяма част от тези течения, но имаше неща, които си оставаха загадки дори и за тях.
— Отивам да видя конете — рече русокосата жена на Джондалар. — Искаш ли да дойдеш с мен, или имаш някаква друга работа?
— Ще дойда, само ме изчакай малко — каза съпругът й. — Искам да взема копиехвъргача и копията, които приготвих за Ланидар. Надявам се да се научи да ги използва. Зная, че са малки за теб, ала би ли ги изпробвала, за да ми кажеш мнението си?
— Сигурна съм, че са много добри, но щом настояваш, ще ги изпробвам — рече Айла. — Знам, че Ланидар ще остане много доволен. Имам чувството, че ще направиш това момче много щастливо. Слънцето доближаваше зенита си, когато Айла и Джондалар започнаха да събират багажа си. Те вчесаха конете си, след което русокосата жена изпробва копиехвъргача и реши, че е напълно подходящ за Ланидар. Сетне Джондалар се зае да довърши копията, а съпругата му реши да се поразходи до езерцето.
— Къде отиваш, Айла? — попита я Джондалар. — Скоро трябва да се връщаме. Имам работа в главния лагер този следобед.
— Няма да се бавя — каза жената.
Той я проследи с поглед как се изгуби зад дърветата и се зачуди дали не е забелязала нещо — някаква заплаха за конете може би. Тъкмо си каза, че вероятно нямаше да е зле да я придружи, когато горската тишина бе прорязана от внезапния й вик: