— Значи ти си измислила тази техника — рече шаманката. — Само някой с много опит и истинска лечителска дарба може да се сети за това, Айла. Ти принадлежиш към зеландони.
— Но аз не искам да бъда зеландони — отвърна русокосата жена. — Оценявам… искам да кажа… моля те, не ме разбирай погрешно — чувствам се поласкана, — но просто искам да бъда омъжена за Джондалар, да родя детето му и да бъда добра зеландонийка — завърши, като избягваше да погледне дебелата жена в очите.
— Не, ти не ме разбирай погрешно — каза Първата сред служителите на Майката. — Това не е някакво прибързано предложение, което ми е хрумнало току-що — просто ти казах, че принадлежиш към зеландони. Мисля си го от известно време. Човек с твоите умения трябва да се свърже с другите хора, които са на нивото на неговите знания. Харесва ти да си лечител, нали?
— Аз съм знахарка и не мога да отрека този факт — отвърна Айла.
— Разбира се — кимна някогашната Золена. — Сред зеландонийците обаче единствено шаманите лекуват. Хората просто не се чувстват спокойно, когато лечителят не принадлежи към зеландони. Не можеш да бъдеш знахарка, без да си една от нас. Защо се съпротивляваш така?
— Ти самата ни разказа колко много неща трябва да се усвоят и колко време е необходимо за това — въздъхна русокосата жена. — Как бих могла да бъда добра съпруга на Джондалар и да се грижа за децата си, ако трябва да отделя толкова много време в усвояване на всичко онова, което е необходимо за една зеландони?
— Сред служителите на Майката има и такива, които са женени и имат деца — изтъкна шаманката. — Нали ти ми каза за онзи дони от другата страна на ледника, който имал съпруга и няколко деца. Виждала си и зеландони на Втората пещера, ала освен тях има и други.
— Да, но не са много — отбеляза Айла.
Първата изгледа внимателно младата жена. Бе сигурна, че това, което тя казваше, не беше цялата истина. Тя бе прекрасна лечителка, беше любопитна, учеше се бързо и всичко това явно й харесваше. За нищо на света нямаше да пренебрегне съпруга и децата си и ако случайно се наложеше да отсъства от дома си, винаги щеше да намери някого, който да й помогне. Ако имаше някакъв недостатък, то това беше прекалената й грижовност. Айла отделяше толкова време за животните си, но това не й пречеше да бъде винаги на разположение и да помага на всеки, който имаше нужда от нея.
Първата бе впечатлена от лекотата, с която чужденката убеди младите майки от Деветата пещера да помогнат на Ланога в грижите за малката й сестричка. Както и от начина, по който бе помогнала на момчето с недъгавата ръка. Това бяха все неща, които един добър зеландони би направил. Първата вече бе решила, че Айла ще стане служителка на Майката — освен, че беше прекалено ценна, за да остане извън лоното на зеландони, щеше да е опасно някой с подобни знания и умения да не се намира под влияниято на шаманите.
Хората се усмихваха, когато виждаха превръзките по тялото на вълка — хищникът създаваше впечатлението, че е облечен в човешки дрехи и изглеждаше като някаква карикатура на самия себе си. Повечето обаче се спираха и разпитваха Айла как е. Трогателната история на нещастния звяр се разпространяваше от уста на уста и някои Разказвачи на истории вече бяха започнали да съчиняват приказки за вълка и безрезервната му обич към жената.
Тя се зае отново да го обучава да седи там, където му кажеше, и Вълчо най-накрая взе да се чувства спокойно в компанията на Джондалар, Мартона и Фолара. Явно бе започнал да възприема територията на лагера на Деветата пещера като своя собствена, защото се държеше доста враждебно с външните посетители. Айла се захвана да промени това и хората около нея отначало се учудваха на безграничното й търпение с хищника, и го смятаха за загуба на време, ала после видяха резултатите. Това ги убеди, че контролът върху животните не беше въпрос на магия. С всеки следващ ден Айла ставаше по-спокойна, мислейки си, че четириногият й приятел вече е превъзмогнал враждебното си отношение към посетителите, когато един младеж — представи се като Палидар от Единайсетата пещера — дойде да навести ученика на Уиламар Тивонан, Когато Вълчо го доближи, започна да ръмжи и оголи заплашително зъбите си. Наложи се Айла да го усмири, но дори тогава хищникът продължи да издава гърленото си ръмжене. Младежът отстъпи изплатено назад и започна да се извинява, а Уиламар, Тивонан и неколцина други обитатели на Деветата пещера, които се намираха наблизо, бяха смаяни от реакцията на животното.
— Не знам какво му става рече Айла. — Навярно се опитва да брани територията си. Обикновено не се държи така, ала едва не загина в една ожесточена схватка и явно още не го е превъзмогнал.