— Чух, че бил лошо ранен — каза младият мъж.
Едва тогава тя забеляза огърлицата от вълчи зъби, която Палидар носеше, както и украсената му с вълча кожа торба.
— Мога ли да попитам откъде имаш тази вълча кожа? — попита.
— Ами… Повечето хора мислят, че съм убил вълк, но ще ти кажа истината — рече приятелят на Тивонан. — Намерих я. Всъщност намерих два вълка, които явно са претърпели тежка схватка, защото бяха целите в рани, Единият бе черна женска, а другият — сив мъжкар. Взех първо зъбите, а после реших да спася и каквото мога от кожата.
— И си сложил тази на сивия мъжкар на торбата си — заключи русо косата жена. — Мисля, че разбирам. Сигурно и Вълчо е участвал в тази схватка и така е бил ранен. Знаех, че си е намерил другарка — най-вероятно черната женска. Той е твърде малък — няма и две години — и още не му е дошло времето за чифтосване, но явно двамата са започнали да се опознават. Другарката му или е била най-нископоставената женска от тукашната глутница, или вълк единак.
— Откъде знаеш това? — попита Тивонан. Около тях се бяха събрали неколцина души и ги слушаха с интерес. — Вълците обичат вълците да изглеждат като вълци — отвърна Айла. — Мисля, че разчитат по-добре израженията си, когато имат нормален сивкавокафеникав цвят. Тези животни, които се различават от нормата — които са черни, бели или пък петнисти — не се приемат добре от другите. Мамутоите ми казаха, че ако през цялата година е имало много сняг, на белите вълци не се гледа чак толкова лошо. Черна вълчица като тази сигурно е имала най-ниския статут в глутницата, ето защо ги е напуснала и е станала вълк-единак. Обикновено единаците се движат на границите между териториите на различните глугници и си търсят лично пространство. Ако намерят друг единак, могат да се опитат да сьздадат своя собствена глутница. Предполагам, че хищниците от тукашната глутница са отбранявали територията си срещу двамата нови вълци — каза русокосата жена. — И въпреки че е едър за възрастта си, Вълчо има един голям недостатък — познава единствено хората, защото не е израснал сред вълци. Естествено, знае някои неща, защото е вълк, но никога не е имал нито братя и сестри, нито лели, чичовци и други вълци, които да го научат на това, което вълците научават един от друг.
— Откъде знаеш всичко това? — изуми се Палидар.
— Наблюдавам вълците от много години — обясни Айла. — Когато се учех да ловувам, започнах с хишници, а не с тревопасни животни. Бих искала да те помоля за една услуга, Палидар. Склонен ли си да размениш тази вълча кожа за нещо? Мисля, че причината, поради която Вълчо ръмжи и те заплашва, е, че усеща миризмата на вълка, с когото се е бил — или поне на един от противниците си — и когото е успял да убие. Тези хищници обаче са убили другарката му и за малко да го убият и него. Може да е опасно да я носиш, когато идваш тук, защото не знаеш как ще реагира Вълчо.
— Защо просто не ти я подаря? — предложи младият мъж. — Та това е само парче кожа, зашита за торбата ми. Не искам да влизам в песните и историите като мъжа, нападнат от вълка, който обичал жената. Не мога ли поне да запазя зъбите? Все пак те имат известна стойност…
— Да, можеш да ги запазиш, но ти предлагам да ги накиснеш в силен чай за няколко дни. Ще ми покажеш ли къде намери тези вълци?
След като младият мъж даде на Айла парчето вълча кожа, тя го подхвърли на Вълчо. Той веднага се нахвърли отгоре му, захапа го със зъби и се опита да го разкъса. Сигурно това щеше да е доста забавно, ако хората, които го наблюдаваха, не знаеха, че другарката му или потенциалната му партньорка е била убита. Всички изпитваха съчувствие към вълка, отдавайки му чувствата, които самите те биха изпитали в подобна ситуация.
— Радвам се, че тази кожа вече не е зашита към торбата ми — подметна Палидар.
Той и Айла се разбраха да отидат по-късно на мястото, където бе намерил вълчите трупове, след което младежът си тръгна. Тя не бе съвсем сигурна какво да очаква там — лешоядите едва ли щяха да оставят много, — но й се искаше да разбере какво разстояние бе изминал Вълчо, за да я намери. Когато Палидар си тръгна, тя се замисли за песните и историите, за които той бе споменал — песните и историите, възпяващи вълка, който обичаше жената.
Тя бе посетила лагера на разказвачите на истории и музикантите. Това бе едно динамично, оживено място, където дори дрехите сякаш бяха в по-ярки цветове. Тези хора нямаха собствено каменно убежище — само преносими палатки и шатри — и се скитаха от място на място, отсядайки ту в една, ту в друга пещера. При тях винаги бе весело и кънтеше детски смях, защото от всички краища на събора се стичаха малчугани. Най-обичани от всички обаче бяха представленията, които музикантите и разказвачите на истории изнасяха на ливадата, където се бе провела брачната церемония — всеки път, когато устройваха спектакъл, на отсрещния склон се събираха много хора.