— Не е ли страхотно, Джондалар? — усмихна се русокосата жена. — Ти какво искаш да бъде? Момче или момиче?
— Няма значение. Искам само да е здраво и ти да го родиш без затруднения. Ти какво искаш да е?
— Мисля, че бих искала да е момиче, но бих била също така щастлива и ако е момче. Няма значение. Просто искам да имам бебе — твоето бебе.
— Хей, вие двамата! Петата пещера със сигурност ще победи, ако се размотавате така! — Двамата се обърнаха и видяха Матаган, който куцукаше към тях, подпирайки се на патерица, а в другата си ръка държеше мях с вода.
— Здравей, Матаган! Много е горещо и направо умирам от жажда! Благодаря ти! — каза Джондалар, пое меха от ръцете на младия мъж и започна да пие жадно. — Как е кракът ти? — попита, докато подаваше меха на Айла.
— Става все по-силен — отвърна Матаган. Беше среден на ръст младеж, мускулест, набит. — Скоро ще захвърля патерицата — заяви с усмивка. — Трябваше да занеса водата на Петата пещера, но видях любимия си лечител и си помислих, че мога да се отклоня малко от правилата. — Как си, Айла?
— Чудесно — каза тя. — Преди малко бебето помръдна за пръв път. Кой според теб е начело?
— Трудно е да се каже — вдигна рамене младежът. — Четиринайсетата вече има няколко кошници, но Третата току-що откри едно голямо насаждение.
— Ами Деветата? — попита Джондалар.
— Мисля, че имат шанс, но бих заложил на Петата — ухили се Матаган.
— Ти си предубеден — каза синеокият мъж. — Мислиш само за наградата. Какво дава Петата пещера тази година?
— Изсушеното месо на два зубъра от първия лов, дузина копия и голяма дървена купа, резбована от най-добрия ни резбар. А Деветата?
— Голям мях с виното на Мартона, пет брезови копиехвъргача, украсени с резба, пет огнени камъка и две от най-големите кошници на Салова: едната пълна с лешници, а другата — с кисели ябълки.
— Значи ще опитам от виното на Мартона, ако Петата спечели — облиза се младежът. — Само да се оправя, и ще се върна в мъжката шатра. Бих отишъл още сега, но майка ми не ме пуска. Тя е чудесна жена, но си мисля, че прекалено много се тревожи за мен. Все едно съм станал отново на пет години.
— Не можеш да я виниш — отбеляза Айла.
— Не я виня. Разбирам я. Просто искам да се върна в шатрата на мъжете. Даже щях да те поканя и теб на празненството, което ще си устроим с виното, ако не беше женен, Джондалар.
— Благодаря ти, но съм прекарал достатъчно време в ергенските шатри — усмихна се синеокият мъж. — Когато станеш по-възрастен, ще видиш, че да си женен не е толкова зле, колкото изглежда.
— Но ти вече имаш жената, която желая — каза младежът, хвърляйки дяволит поглед към Айла. — Ако я имах, и аз нямаше да искам да стоя в шатрите на мъжете. Когато я видях на брачната ви церемония, си казах, че това е най-красивата жена, която съм виждал някога. Не можех да повярвам на очите си. Мисля, че всеки мъж би искал да бъде на твоето място, Джондалар.
Въпреки че отначало Матаган бе доста срамежлив в присъствието на Айла, многобройните случаи, когато тя отиваше в шатрата на зеландони, за да се грижи за него, го накараха да забрави за стеснителността си. Тогава естественият му чар и дружелюбният му характер започнаха открито да се проявяват.
— Чуй го само — усмихна се тя и поглади корема си. — Била съм красива. Една стара жена с голям корем.
— Това те прави още по-хубава, Айла — каза младежът. — Аз харесвам по-възрастните жени. Мога да се оженя някой ден, ако срещна някоя като теб.
Джондалар се усмихна на младия мъж. Напомняше му за Тонолан. Беше очевидно, че е хлътнал по Айла, но някой ден щеше да бъде голям чаровник и това наистина щеше да му бъде от полза, ако останеше куц. Синеокият мъж нямаше нищо против да се поупражнява малко с жена му. Някога и той бе влюбен в по-възрастна от него жена.
— Освен това си любимият ми лечител — продължи Матаган. — Докато ме носеха с носилката, се свестих на няколко пъти и все си мислех, че сънувам. Казах си, че сигурно си красива донии, дошла да ме отведе при Великата майка. Сигурен съм, че ти спаси живота ми, Айла, и не мисля, че щях да мога да ходя, ако не ми беше помогнала.
— Просто бях там, когато това се случи — вдигна рамене русокосата жена. — И сторих това, което можах.
— Както кажеш, но ако някой ден ти потрябва нещо… — Младежът сведе поглед към земята, а бузите му поруменяха от смущение. Не можеше да каже това, което искаше да каже. Той отново надигна глава. — Ако има нещо, което мога да направя за теб, само ми кажи.
— Спомням си момента, когато и аз си мислех, че Айла е донии — рече Джондалар, за да разсее смущението му. — Знаеш ли, че тя заши кожата ми? А по време на пътешествието ни, когато бяхме в лагера на сармунаите, всички там вярваха, че Айла е самата Майка — живо нейно въплъщение, — дошла да помогне на децата Си. И доколкото знам, навярно това е самата истина, като гледам как мъжете си изгубват ума по нея.