— Джондалар! — укори го съпругата му. — Недей да му пълниш главата с такива глупости! По-добре да се захващаме отново за работа, ако не искаме Деветата пещера да изгуби. Искам да събера малко зърно и за конете. Имаме предостатъчно ръж, но Уини и Рейсър харесват овеса много повече.
Тя погледна в кошницата, която висеше на врата й, за да бъдат свободни ръцете й, и след като видя колко зърна имаше вътре, взе камъка и отново се захвана за работа. Айла хвана няколко овесени стъбла с едната си ръка, притискайки камъка, който държеше в другата, до семената, след което приплъзна стръковете така, че семената да се изсипят в шепата й. Сетне ги изсипа в кошницата и продължи. Работата беше бавна, но влезеш ли веднъж в ритъм, не бе толкова трудна.
— Имаш предан обожател в Петата пещера, Айла — подхвърли Джондалар, след като Матаган ги остави. — И не е само той. Сприятели се с доста хора на този събор, а мнозина те възприемат като зеландони. Не са свикнали с лечител, който да не е дони.
— Матаган е приятен младеж — отвърна съпругата му, — а кожухчето с качулка, което майка му настоя да ми даде, е хубаво и сигурно ще ме топли добре през зимата. Тя ме помоли да им отидем на гости, след като се върнем есента. Не се ли отбихме в заслоните на Петата пещера на идване?
— Да, те живеят нагоре по течението на един от притоците на реката — отвърна Джондалар. — Можем да ги посетим на връщане. Между другото, след няколко дни отивам заедно с Джохаран и още няколко души на лов и сигурно ще отсъстваме няколко дни.
— Аз не мога ли да дойда? — попита Айла.
— Боя се, че ще трябва да се откажеш от лова за известно време. Случилото се с Матаган показа, че ловуването може да е много опасно, особено ако не си толкова бърза и пъргава както преди. А след като бебето се роди, ще трябва да го кърмиш и да се грижиш за него.
— Ходих на лов и след като Дърк се роди — изтъкна тя. — Бях помолила една от жените да го кърми, ако се забавя много.
— Но едва ли си отсъствала няколко дни — отбеляза Джондалар.
— Е, да — вдигна рамене съпругата му. — Убивах дребни животни с прашката си.
— Сигурно пак ще можеш да правиш това, ала според мен не бива да отсъстваш повече от няколко дни. Да не говорим и че няма нужда. Вече съм твой съпруг и съм длъжен да се грижа за теб и децата ти. Нали се зарекох, че ще го правя, когато се оженихме? Ако един мъж не може да се грижи за жена си и децата й, какъв мъж е той? Каква е ползата от мъжа, ако жените раждат деца и сами се грижат за тях?
Айла никога досега не го бе чувала да говори така. „Дали всички мъже се чувстват по този начин?“ — помисли си тя. Дали мъжете се нуждаеха от нещо, което да осмисли съществуването им, защото не можеха да раждат деца? Тя се опита да си представи как ли би се чувствала, ако не можеше да има деца и единственото, което можеше да направи, бе да се грижи за тях.
— Това бебе нямаше да е вътре в мен, ако не беше ти, Джондалар — обърна се Айла към любимия си, улови ръката му и я постави под гърдите си. — Това бебе е колкото мое, толкова и твое. То просто расте вътре в мен, но без теб изобщо нямаше да се появи.
— Не знаеш това със сигурност — рече съпругът й. — Може да предполагаш, че е така, но никой не знае дали това е вярно. Даже и зеландони.
Двамата постояха така известно време, загледани един в друг. В погледа на Айла се четеше категорично несъгласие с неговото твърдение, но същевременно тя изглеждаше толкова уязвима. Джондалар въздъхна и я прегърна.
— Обичам те, Айла — промълви. — Просто искам да направя за теб и за бебето ти всичко, което е по силите ми.
— За нашето бебе, Джондалар — каза русокосата жена, притискайки се към голите му гърди. — За нашето бебе.
— Добре, скъпа — рече той. — За нашето бебе. Искаше му се да вярва, че е така.
Когато излязоха от шатрата, във въздуха вече се усещаше хлад. Листата по близките дървета се обагряха в червено и златисто, а тревите и храстите около лагера бяха кафеникави и изсъхнали. Всяко повалено или сухо дърво в околността отдавна бе изгорено и горите бяха оредели значително.
Джондалар вдигна торбите, които лежаха до входа на шатрата.
— Конете с шейните-носилки ще ни помогнат много с пренасянето на провизиите — каза той. — Не знам как щяхме да се справим без тях.
В този миг Вълчо се втурна към тях, изплезил език. Едното му ухо бе малко клепнало и краищата му бяха назъбени.