— Мисля, че знае, че си тръгваме — въздъхна Айла. — Толкова се радвам, че се върна и остана при нас, въпреки че беше ранен. Щеше да ми липсва. Очаквам с нетърпение да се върнем в Деветата пещера, ала никога няма да забравя този Летен събор. Това е съборът, на който се оженихме.
— На мен също много ми хареса — сподели синеокият мъж. — Никога досега не съм бил на толкова продължителен Летен събор, ала вече искам да се върнем вкъщи — добави и се усмихна. Мислеше си за изненадата, която бе приготвил за Айла. Тя усети, че зад усмивката му се криеше нещо — имаше чувството, че съпругът й криеше нещо от нея, ала не можеше да каже какво. Много се радвам, че ланзадонийците дойдоха — продължи Джондалар. — Сега ги чака дълъг път, но пък Даланар получи това, което искаше, а Джоплая и Екозар вече официално са женени. Все още народът им не е кой знае колко многоброен, но според мен съвсем скоро ще имат и втора пещера. Младите хора сред тях не са малко и ако имат късмет, скоро ще се родят доста бебета.
— Страхотно е, че Джоплая е бременна — каза Айла. — Била е Благословена още преди бракосъчетанието, но едва ли много хора разбраха за това на брачната церемония.
— Това е много хубаво — рече Джондалар. — Джоплая ми изглежда различна — някак си по-тъжна и вглъбена. Навярно бебето е точно това, от което се нуждае.
— По-добре да побързаме — напомни съпругата му. — Джохаран каза, че иска да тръгнем рано.
Тя не искаше да говорят за тъгата на Джоплая, защото добре знаеше причината и не искаше да споменава за дългия разговор, който бе провела с Джерика. Тя й разказа за трудностите, които беше имала при раждането на дъщеря си, и я бе попитала дали може да помогне по някакъв начин на Джоплая, ако и при нея възникнат подобни усложнения. После я разпита за методите, посредством които предотвратяваше зачеването, както и за начините да се предизвика помятане. Джерика се страхуваше за живота на единственото си дете и предпочиташе дъщеря й да е жива и да няма деца пред това да се радва на внуци, а Джоплая да я няма. Дори и първото раждане да минеше успешно обаче, Джерика бе твърдо решена да направи така, че дъщеря й никога вече да не забременее отново.
Хората от Единайсетата пещера бяха донесли всичките си салове при реката и Джохаран щеше да се възползва от тях, за да върне част от багажа на Деветата пещера; останалото трябваше да се пренесе по суша, тъй като другите пещери също искаха да използват този начин на транспортиране. Изсушеното месо и събраните храни бяха натоварени на шейните-носилки на Уини и Рейсър, а останалите товари бяха разпределени между хората. Айла се замисли дали да не направи една шейна-носилка и за Вълчо, ала хищникът още не бе обучен за това. Някой ден обаче, каза си тя, и това щеше да стане.
Преди да потеглят, Айла хвърли прощален поглед към лагера на Летния събор. Цялата долина бе осеяна с купчини от кости и всевъзможни отпадъци. Тук-там стърчаха коловете и стълбовете на изоставените шатри, а черните кръгове по земята показваха къде са били местата, служещи за огнища. Нищо не загатваше за веселието, глъчката и живота, който бе кипял тук.
Колкото и много да бяха обаче, боклуците скоро щяха да се разложат и да се върнат обратно в природата. До следващата пролет почти нямаше да са останали знаци, че тук е имало Летен събор, и земята щеше да се възстанови от човешкото нашествие.
Обратният път се оказа доста труден. Тежко натоварените хора се движеха едва-едва през деня, а нощем спяха в палатките си. Отначало Джохаран бе наложил по-бързо темпо на придвижване, ала щом видя как най-слабите започнаха да изостават, забави скоростта. Всички обаче изгаряха от нетърпение да се приберат и настроението на хората бе добро.
Щом наближиха гигантския скален навес на Деветата пещера, познатият пейзаж накара хората да забързат крачка. Никой не искаше да прекарат още една нощ на открито. Първите звезди вече изгряваха в небето, докато голямата група преминаваше Горската река по камъните, служещи като стъпала, след което пое по стръмната пътечка, водеща към каменните убежища. Когато най-накрая се прибраха у дома, навън вече се бе спуснала нощта.
Според обичая Джохаран трябваше да запали първия огън и да пристъпи пръв вътре с горяща факла в ръце. Благодарение на огнените камъни вождът се справи без никакви трудности с тази задача, а през това време Първата сред служителите на Майката прибра малката женска фигурка, която бе сложена пред заслона им, за да го пази. След това всички благодариха на Великата майка, задето бе пазила дома им в тяхно отсъствие, запалиха още факли и влязоха вътре след зеландони, която постави статуетката на предишното й място, зад голямото огнище.