— Ти си ги видял? — попита Мартона.
— Така срещнахме хората от Клана. Бандата нападна жената, но не забеляза мъжа. Той се беше покатерил високо на една скала, за да издебне плячката. Когато й се нахвърлиха, той скочи върху тях. Счупи си крака, но не се спря и се опита да ги отбие. Ние се оказахме наблизо — тъкмо се канехме да прекосим ледника, който се намираше недалеч оттам. — Джондалар се усмихна. — Айла, аз и Вълчо, без да споменавам двамата от Клана, ги подгонихме. У тези момчета не беше останал особен ищах да се бият. А и благодарение на Вълчо и конете, както и на обстоятелството, че ние знаехме кои са, а те не ни познаваха, доста ги поизплашихме.
— Да, сега разбирам — каза замислено зеландони.
— И мен бихте изплашили така — подметка Джохаран.
— После Айла убеди мъжа от Клана да оправи счупения му крак — продължи Джондалар. — Лагерувахме заедно няколко дни. Направих му няколко пръчки, на които да се опира и да ходи, докато кракът му зарасне. Той реши да си върви у дома. Поназнайвах малко езика му и можехме да общуваме, макар че Айла говореше най-много с него. Станахме като братя.
— Мисля, че ако възникне проблем с хората от Клана и те са в състояние да общуват и да се разбират един друг, ще е много полезно да разчитаме на Айла. Тя може да говори с тях, Джохаран — каза Мартона.
— Същото си мислех и аз — обади се зеландони. Тя умуваше и върху думите на Джондалар за страховития ефект, който животните на Айла бяха произвели върху хората, но не го спомена. Това също можеше да се окаже полезно.
— Естествено, че е така, майко, но ще е трудно да свикнем с мисълта, че може да се говори с плоскоглавци. И не само на мен ще ми е трудно — отвърна Джохаран. Той замълча, а после поклати глава. — Ако разговарят с помощта на ръцете, откъде разбрахте, че комуникират, а не махат безсмислено?
Всички се обърнаха към Айла. Тя на свой ред — към Джондалар.
— Мисля, че трябва да им покажеш — каза той. — И в същото време да говориш — както когато говори с Губан и в същото време ми превеждаше.
— Какво да кажа?
— Защо просто не ги поздравиш, както направи Губан?
Тя се замисли за момент. Не можеше да ги поздрави точно както бе сторил Губан. Той беше мъж, а една жена никога не би поздравила някого по същия начин. Можеше да направи знак за поздрав — жестът беше същият, — но само с това не ставаше. Знакът се променяше в зависимост от този, който го правеше и за когото се правеше. А знак за поздрав на един от другите в езика на Клана нямаше. Подобно нещо не беше вършено никога преди — не и по официален, признат начин. Може би тя трябваше да го измисли. Русокосата жена стана и застана срещу тях.
— Тази жена ви поздравява, хора от другите — започна. — Или може би трябва да кажа „хора на Майката“.
— Опитай с „деца на Майката“ или „деца на Великата Майка Земя“ — предложи Джондалар.
Тя кимна и започна наново:
— Тази жена… на име Айла ви приветства, деца на Дони, Великата Майка Земя. — Тя произнесе приветствието с думи, но със звуци, близки до употребяваните в Клана. Останалото беше предадено със знаци на езика на Клана и в същото време изговорено на зеландонийски.
— Тази жена се надява някой ден да ви приветства човек от Клана на Пещерната мечка и вие да му върнете приветствието. Мог-ърът каза на тази жена, че Кланът е древен и спомените му датират от дълбоки старини. Кланът е живеел тук, когато са дошли новите. Те кръстили новите „другите“ — тези, които не са от Клана. Кланът предпочел да върви по пътя си, за да избегне среща с Другите. Такива са традициите на Клана и те се променят бавно. Но някои от Клана се променят и създават нови традиции. Ако наистина е така, жената се надява те да не навредят нито на Клана, нито на другите.
Преводът й на зеландонийски беше произнесен с тих и монотонен глас, с колкото се може по-голяма точност и едва забележим акцент. Те разбираха по думите какво им казваше тя, но в същото време виждаха, че движенията на ръцете й съвсем не са случайни. Жестове с дланите, плавни движения на тялото, повдигане на главата в знак на гордост и навеждане в знак на примирение, дори повдигане на веждите — всичко това се правеше целенасочено и имаше някакво значение.
Крайният резултат беше зашеметяващ. По гърба на Мартона пробягаха тръпки. Тя хвърли поглед към зеландони, която я забеляза и кимна. Шаманката също беше почувствала нещо дълбоко и значимо. Джондалар забеляза дискретната размяна на погледи. Той през цялото време наблюдаваше тези, които гледаха Айла. Джохаран бе свъсил вежди, докато Уиламар се бе усмихнал и кимаше одобрително, Фолара направо сияеше. Тя беше толкова приятно изненадана и щастлива, че Джондалар не можа да скрие усмивката си.