Когато Айла свърши, тя се разположи отново на масата, сядайки с елегантно кръстосани крака. Възцари се неловко мълчание. Никой не знаеше какво да каже. Всички искаха да помислят върху видяното. Накрая Фолара реши да наруши тишината:
— Това беше чудесно, Айла! Беше красиво почти като танц — възкликна.
— На мен ми е трудно да го възприема като танц — усмихна се русокосата жена. — Това е начинът, по който те говорят. Макар че едно време много обичах да гледам как разказват историите си.
— Беше много изразително — обади се Мартона и погледна към сина си. — Ти също ли можеш така, Джондалар?
— Не и като Айла. Тя научи хората от Лъвския бивак на този език, за да могат да общуват с Ридаг. Дори се позабавляваха по време на Летния събор, защото можеха да разговарят, без никой да го забелязва — отвърна той.
— Ридаг? Не беше ли това детето с болното сърце? — попита зеландони. — Защо не е говорел като всички останали?
Джондалар и Айла се спогледаха.
— Ридаг беше наполовина от Клана и изпитваше същите трудности при произнасянето на звуците — обясни Айла. — Затова го научих да говори, а Лъвският бивак — да разбира езика му.
— Наполовина от Клана? — обади се Джохаран. — Искаш да кажеш наполовина плоскоглавец? Наполовина плоскоглава грешка на природата!
— Той беше дете! — Тя го изгледа гневно. — Като всички останали деца. Никое дете не е грешка на природата!
Джохаран се изненада от реакцията й, но после си спомни, че Айла е била отгледана от тях, и разбра защо се е засегнала.
— Аз… аз… съжалявам — замънка извинително той. — Просто така мислят всички.
Зеландони се намеси:
— Айла, напомням ти, че още не сме обмислили всичко, което ни разказа. Досега винаги сме смятали хората от твоя Клан за животни и сме възприемали всяко същество, което е получовек полуживотно, за грешка на природата. Убедена съм, че си права, че това… че този Ридаг е бил дете.
„Права е — каза си Айла, — а и аз разбрах какво е мнението на зеландони. Джондалар го изрази съвсем ясно, когато спомена за Дърк.“ Тя се опита да се овладее.
— Но искам да разбера нещо — продължи зеландони, като се стремеше да зададе въпросите си, без да обиди чужденката. — Женското същество на име Нези е била съпруга на вожда на Лъвския бивак, така ли?
— Да. — Айла усещаше накъде бие и хвърли поглед към Джондалар. Стори й се, че се опитва да потисне усмивката си. Това я накара да се почувства по-добре. Той също знаеше за какво става въпрос и изпитваше някакво перверзно удоволствие от объркването на властната и могъща дони.
— Това дете, Ридаг, нейно ли беше?
На Джондалар му се искаше Айла да им отговори положително само за да ги накара да се замислят. Доста време му трябваше, докато преодолее предразсъдъците и вярванията на своя народ, насаждани му още от раждането. Практически беше закърмен с тях. Мисълта, че жената, която беше родила „грешка на природата“, можеше да стане съпруга на вожд, може би щеше да поразклати сериозно убежденията им. Колкото повече се замисляше, толкова повече стигаше до извода, че за народа му ще бъде по-добре да се промени, да промени предразсъдъците и вярванията си и да приеме факта, че съществата от Клана също са хора.
— Тя го откърми — поясни Айла. — Заедно със собствената си дъщеря. Той беше син на една жена от Клана, която бе самотна и умря скоро след раждането му. Нези го осинови, също както Иза ме осинови, когато нямаше кой да се грижи за мен.
Всички онемяха. Обстоятелството, че съпругата на вожд съвсем доброволно бе решила да се грижи за едно новородено, което можеха да оставят да умре заедно с истинската му майка, бе доста шокиращо. Джондалар забеляза как близките му потънаха в размисъл над току-що наученото.
Вълчо бе останал в долината, където конете пасяха и опознаваха новата територия. След като мина известно време, той реши да се върне на мястото, което Айла бе посочила като новия му дом. Там, където трябваше да отиде, когато искаше да я намери. Както всички от неговия вид вълкът се движеше леко и бързо, с грациозни и плавни движения, сякаш летеше във въздуха, докато препускаше из гористия терен. Няколко души беряха боровинки в Гористата долина и един от тях забеляза животното, което се прокрадваше безшумно като призрак между дърветата.
— Насам идва вълк! И няма с него никой! — извика мъжът и си плю на петите.
— Къде ми е детето? — извика ужасено една жена. Тя се огледа, откри бебето си и се затича да го вземе, за да избяга с него.
Когато Вълчо стигна до пътеката, която водеше към скалата, той се насочи по нея с присъщата си бързина и грациозност.