— Ето го вълка! Не ми харесва вълк да се качва на скалата ни — извика друга жена.
— Джохаран каза, че трябва да му позволяваме да ходи, където поиска, но все пак ще взема копието си — обади се един мъж. — Може и да не нарани никого, но как да имаш доверие на един звяр!
Хората се отдръпнаха, за да направят път на Вълчо, и той скочи върху скалния ръб, насочвайки се право към жилището на Мартона. Един от мъжете събори няколко копия, тъй като се блъсна в тях в бързината да се отдалечи достатъчно от хищника. Вълкът усети страха на хората около него. Не му хареса, но продължи напред към мястото, което Айла му беше посочила.
Мълчанието в дома на Мартона беше нарушено, когато Уиламар, забелязал помръдването на входната завеса, изведнъж скочи и изкрещя:
— Вълк! Велика майко, как е стигнал този вълк дотук?
— Всичко е наред, Уиламар — опита се да го успокои Мартона.
— Позволено му е. — Фолара се усмихна при вида на изненадания човек. Макар че Джохаран все още се чувстваше изнервен в компанията на животното, той също се усмихна.
— Това е вълкът на Айла — поясни Джондалар и стана, за да предотврати всякакви прибързани действия. В същото време Айла се запъти към входа, за да настани любимеца си. Вълчо беше по-уплашен и от Уиламар, след като го посрещнаха с такава врява, и бе подвил опашка между задните си лапи. Козината по врата му беше настръхнала, а зъбите — оголени.
Ако зеландони можеше, би скочила светкавично също като Уиламар. Заплашителното ръмжене, изглежда, беше адресирано към нея и тя се разтрепери от страх. Макар че беше чула за животните на Айла и ги бе зърнала отдалеч, беше ужасена от огромния хищник, който нахълта в жилището. Никога не беше стояла толкова близо до вълк — в гората тези зверове избягваха по-големите групи хора.
Тя наблюдаваше удивено как Айла се втурна към Вълчо и го прегърна, говорейки му нежно на някакъв странен език. Вълкът се развълнува и я облиза по врата и лицето, докато тя го галеше, и видимо се успокои. Това бе най-невероятната демонстрация на свръхестествени способности, която зеландони беше виждала някога. Що за тайнствени сили притежаваше тази жена, за да упражнява такъв контрол върху животното? Старата шаманка усети, че настръхва при тази мисъл.
Уиламар също се беше успокоил, след като видя какво направи Айла с вълка.
— Мисля, че Уиламар трябва да се запознае с Вълчо, нали, Айла? — каза Мартона.
— Особено при положение, че ще делят едно жилище — добави Джондалар.
Уиламар зяпна изненадано и им хвърли недоумяващ поглед.
Айла се изправи и се приближи до тях, след което даде сигнал на Вълчо да я последва.
— Вълчо ще се запознае с теб, като подуши миризмата ти. Ако протегнеш ръка, за да я помирише… — каза тя и понечи да хване ръката му.
Мъжът я дръпна рязко.
— Сигурна ли си в това? — попита и погледна към Мартона.
Съпругата му се усмихна, после протегна ръката си към вълка. Животното помириса дланта й и я облиза.
— Днес доста ни поизплаши, Вълчо. Дойде неканен, преди да си се запознал с всички — каза.
Уиламар още се колебаеше, но в крайна сметка също протегна ръка. Айла го запозна Вълчо, докато хищникът душеше миризмата на човека:
— Вълчо, това е Уиламар. Той живее с Мартона.
Вълкът го близна и излая игриво.
— Защо го направи? — попита Уиламар и издърпа ръката си.
— Не знам. Може би е усетил миризмата на Мартона по теб, а той се привърза много бързо към нея — предположи Айла. — Опитай се да го погалиш или да го почешеш.
Уиламар го погъделичка и Вълчо се сви на кълбо и сам се почеса зад ухото. Това предизвика усмивки. Когато свърши, Вълчо отиде при зеландони.
Тя го изгледа внимателно, но остана на мястото си. Беше ужасена, когато вълкът се появи на входа. Джондалар беше най-притеснен от реакцията й, тъй като бе забелязал как се бе вцепенила. Останалите бяха разтревожена заради Уиламар, който подскочи и извика, но не забелязаха тихия ужас на шаманката. Това я устройваше напълно. Една Служителка на Майката трябваше да бъде безстрашна, както и се бе държала досега. Не можеше да си припомни друг случай, когато да е изпитвала такава паника.
— Според мен се досеща, че досега не те е срещал, зеландони — обади се Джондалар. — И тъй като ще живее тук, мисля, че и ти трябва да се запознаеш с него.
По начина, по който Джондалар я погледна, Золена разбра, че уплахата й не е останала незабелязана. Тя му кимна в знак, че е съгласна.
— Мисля, че си прав. Какво трябва да направя, да му дам ръка ли? — попита и протегна длан към вълка. Животното я подуши, облиза я, след което неочаквано я хвана със зъби и тихо изръмжа.