Вълчо подскачаше ту към външната врата, ту към тях, сякаш ги подканваше да побързат.
— Вълчо май се досеща, че отиваме да плуваме — каза Джондалар. — Понякога си мисля, че това животно разбира езика ни, макар и да не може да говори.
— Ще си взема чистите дрехи за смяна, за да се преоблека после. Защо не си постелим кожите за спане, преди да тръгнем?
Двамата набързо си приготвиха спалното място и подредиха вещите си. После Айла изтръска туниката и късите панталони, които й бяха за преобличане. Огледа внимателно тоалета си. Бе направен от фина мека еленова кожа, скроена в мамутоиски стил. Кожата не беше украсена, но макар и чиста, по нея имаше петна. Дори при прането беше трудно да се премахнат петната от подобната на кадифе материя. Но това бе единствената дреха, която беше подходяща за празненството. По време на пътуването не можеше да носи много дрехи, въпреки че конете й помагаха. Освен това беше предпочела да вземе със себе си и други, по-важни неща от облеклото.
Русокосата жена забеляза, че Мартона я гледа, и каза:
— Това е всичко, което имам за довечера. Надявам се да стане. Не можех да вземе кой знае колко със себе си. Рошарио ми даде красив тоалет с украса, ушит по шарамудойска кройка от чудесната кожа, която обработват, но го дадох на Мадения, младата лозадунаиска девойка, която беше жестоко нападната и изнасилена.
— Било е много мило от твоя страна — отвърна жената.
— Така или иначе трябваше да намаля и олекотя багажа си. А и Мадения беше толкова доволна. Сега обаче ми се иска да си бях запазила някакви по-официални дрехи. Хубаво щеше да е да се пременя за довечера. Щом се установим окончателно, ще трябва да си направя дрехи. — Тя се усмихна на жената и се огледа. — Още ми е трудно да повярвам, че най-накрая пристигнахме.
— И на мен ми е трудно — отвърна Мартона. — Мога да ти помогна да си ушиеш дрехи, ако нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам. Благодаря ти. — Айла се усмихна. — Всичко в дома ти е толкова красиво, Мартона. Не знам какво носят жените зеландонки.
— Мога ли и аз да помогна? — попита Фолара. — Идеите на майка за дрехите не винаги съвпадат с тези на младите жени.
— С удоволствие ще приема помощта и на двете ви, но засега и това ще свърши работа — каза Айла и показа тоалета си.
— Настина е подходящ за довечера — потвърди Мартона. — Искам да ти дам нещо, Айла. В спалнята ми е.
Айла я последва в стаята й.
— Пазя го за теб от дълго време — рече жената и отвори дървена кутия.
— Но ти току-що се запозна с мен! — възкликна Айла.
— За жената, за която Джондалар щеше да избере някой ден да се ожени. Беше на майката на Даланар. — Мартона извади от кутията огърлица.
Айла затаи дъх и след известно колебание взе огърлицата. Огледа я внимателно. Беше изработена от еднакви по форма и размер раковини, еленови зъби и фино изрязани от слонова кост глави на кошути. По средата имаше лъскава жълтеникаво оранжева висулка.
— Красива е — изрече. Висулката я привлече с нещо и тя се вгледа в нея. Беше блестяща, придобила блясък от носене. — Това е кехлибар, нали?
— Да. Камъкът е семейна ценност от много поколения насам. Майката на Даланар го направи на тази огърлица. Даде ми го, когато Джондалар се роди и ми каза да го дам на жената, която той ще избере.
— Кехлибарът не е студен като другите камъни. — Айла подържа висулката в дланите си. — Топъл е като жив дух.
— Колко интересно е това, което казваш. Майката на Даланар винаги повтаряше, че в парчето кехлибар има живот. Пробвай я. Виж дали ти отива.
Мартона упъти Айла към варовиковата стена на нейната спалня. В стената беше издълбана дупка, в която беше забит двоен рог на мегацерос.
Върху краищата на рога беше поставена лавица, а върху нея бе подпряно почти перпендикулярно парче дърво с много гладка повърхност.
Айла забеляза, че то отразява с изумителна яснота образите на дървените предмети до срещуположната стена и пламъка на запалената каменна лампа до тях. После изненадана застина на място.
— Виждам себе си! — възкликна. Пресегна се и докосна гладката повърхност. Дървото беше изгладено с пясъчник и бе боядисано в матово черен цвят с помощта на манганови окиси, след което беше полирано до блясък с животинска мас.
— Никога ли не си виждала оглеждало? — попита Фолара. Тя стоеше близо до вратата на стаята и умираше от любопитство да види подаръка, който майка й беше дала на Айла.
— Не и като това. Оглеждала съм се във водната повърхност при слънчево време — отвърна Айла. — Но това е направо в спалнята ти!