— Мамутоите нямат ли оглеждала? За да се оглеждат, когато се обличат по някакъв важен повод? — попита отново Фолара. — Как разбират, че са се облекли добре?
Айла сбърчи чело и се замисли за миг.
— Гледат един на друг. Нези винаги се грижеше Талут да е облечен подходящо за церемониите и когато Диджи — една моя приятелка — правеше косата ми, всички се радваха.
— Е, да видим как ти стои огърлицата, Айла — каза Мартона и я сложи на врата й.
Младата жена се захласна от възхищение. Огърлицата стоеше страхотно на гърдите й. Тогава се хвана, че изучава отражението на лицето си в оглеждалото. Рядко можеше да се види и собствените й черти й бяха по-непознати от тези на хората около нея. Макар че отразяващата повърхност беше сравнително гладка, осветлението в стаята беше доста слабо и образът й бе някак си тъмен. Изглеждаше сив и безцветен.
Русокосата жена бе израснала в Клана и се мислеше за едра и грозна, защото, въпреки че имаше по-тънки кости от тези на жените от Клана, беше по-висока от мъжете и изглеждаше по-различно както в техните очи, така и в своите. Свикнала бе да съди за красотата на човек по силните черти на членовете на Клана. По техните издължени и широки лица и полегати чела, рунтави вежди, остри носове и големи кафяви очи. Синьо-сивите й очи не издържаха на сравнение.
След като беше поживяла известно време сред другите, почувства, че вече не изглежда толкова странно. Ала все още не можеше да се възприеме като красива, макар че Джондалар й го повтаряше доста често. Знаеше какво се смята за привлекателно в Клана, но не знаеше как си представят красотата другите. За нея Джондалар с неговите мъжествени черти и ясни сини очи беше много по-красив от самата нея.
— Мисля, че й отива — обади се Уиламар. Той се бе приближил, за да изкаже мнението си, макар и да не знаеше за тази огърлица. Той се бе преместил да живее в дома на Мартона, която бе направила място за него и за вещите му, за да се чувства удобно. Харесваше как съпругата му беше подредила дома си и нямаше желание да си пъха носа във всеки ъгъл на къщата или пак да разглежда нейните вещи.
Джондалар стоеше зад тях и се усмихваше.
— Никога не си ми казвала, че баба ти е дала тази огърлица, когато съм се родил, майко.
— Тя не я даде за теб. Беше предназначена за жената, за която ще се ожениш. Тази, с която ще създадете семейно огнище, в което тя ще роди и отгледа децата си с благословията на Майката. — Мартона сложи огърлицата в ръцете на Айла.
— Е, значи я даде на когото трябва — отвърна той. — Ще я сложиш ли довечера, Айла?
Тя я погледна и каза:
— Не. Имам само тези стари дрехи, а огърлицата е твърде красива за тях. По-добре да почакам, докато си направя нещо по-прилично за обличане.
Мартона се усмихна и одобрително кимна.
Докато излизаха от стаята, Айла забеляза още една дупка във варовиковата стена над леглото. Беше по-голяма и беше издълбана в стената доста дълбоко. Отпред светеше малка каменна лампа, която осветяваше отзад част от закръглената фигурка на дебела и пълна жена. Това беше донии, сети се тя — изображение на Дони, Великата Майка Земя и когато богинята реши, носител на Нейния дух.
Над нишата видя на каменната стена над леглото още една постелка като тази на масата, направена от тънки изплетени влакна. Поиска да я разгледа по-отблизо, за да види как е изработена. Със сигурност щеше да я разгледа. Нямаше да пътуват повече. Вече се намираше у дома си.
Фолара изтича навън, след като Айла и Джондалар излязоха, и забърза към един от съседните домове. Беше попитала дали може да дойде с тях, но майка й категорично поклати глава и й даде да разбере, че Джондалар и Айла може да поискат да останат сами. Освен това Фолара очакваше приятелките й да я засипят с въпроси за чужденката. Тя подраска с пръсти върху вратата-завеса на съседното жилище.
— Рамила, аз съм, Фолара.
Завесата се отметна от пищна и привлекателна млада жена с кестенява коса.
— Фолара! Чакахме те, но Галея трябваше да си върви. Каза да се срещнем с нея при дънера.
Двете излязоха изпод скалния навес, като оживено разговаряха. Когато доближиха високия дънер на ударена от мълния хвойна, те видяха една слабичка червенокоса девойка да се задава от другата посока. Тя носеше два издути и доста големи мяха с вода.
— Галея, сега ли идваш? — попита Рамила.
— Да, отдавна ли ме чакате?
— Не, Фолара дойде да ме вземе преди малко. Тъкмо идвахме насам, когато те забелязахме. — Рамила взе един от меховете и трите тръгнаха обратно.
— Дай да ти помогна с другия мях, Галея — предложи Фолара и взе останалия товар на момичето. — За празненството довечера ли са?