Наведе се й го пое в топлите си и страстни обятия, след което отново се надигна и се наведе назад. Той продължаваше да я притиска близо до себе си и да смуче едната й гърда, докато масажираше другата.
Айла се притисна силно към него, чувствайки насладата с всеки следващ тласък, като в същото време дишаше тежко и стенеше от удоволствие. Изведнъж възбудата му достигна връхната си точка. Той пусна гърдите й, облегна се назад и продължи да се движи с още по-голяма страст. И двамата стенеха и викаха, докато вълните на невероятната наслада се засилваха с всеки следващ тласък. Най-накрая свършиха, а телата им се разтърсиха под напора на кулминацията.
След още няколко тласъка Джондалар се отпусна по гръб на тревата, а Айла легна върху него, отпускайки глава върху гърдите му. По някое време седна на земята. Той й се усмихна, докато се изправяше. Много би искал да останат тук по-дълго, но трябваше да се връщат. Тя отиде до поточето, клекна и се изми. Джондалар я последва.
— Ще плуваме и ще се изкъпем, когато стигнем там — каза той.
— Знам. Затова не се пазих много.
За Айла измиването, ако изобщо такова беше възможно, беше ритуал, на който я беше научила Иза, нейната майка в Клана. Макар че жената се питаше дали изобщо това е необходимо на чудатата й, висока и грозновата според мерките на племето дъщеря. Айла беше много чистоплътна и стриктно спазваше хигиенните си навици дори и в леденостудени планински реки. Джондалар също беше много чистоплътен, макар че не винаги беше така безупречен като нея.
Щом русокосата жена отиде да си вземе дрехите, до нея се доближи Вълчо, наведе глава и завъртя опашка. Когато беше по-малък, тя трябваше да го научи да не ги безпокои, докато двамата се занимават с плътската наслада по време на дългото им пътешествие. Джондалар се дразнеше от близостта на вълка в подобни случаи, а и тя също не обичаше да я прекъсват. Когато Вълчо не се вслушваше в заповедите и идваше да души какво правят, тя го завързваше с въже някъде по-далеч. В крайна сметка животното беше научило урока си и когато му даваше сигнал, че вече може да дойде, то се приближаваше плахо към тях.
Конете, които търпеливо пасяха наоколо, също дойдоха, след като чуха сигнала на свирката. Айла и Джондалар яздиха до ръба на платото и спряха, за да огледат отново долините на реката и нейния приток, както и варовиковите скали, очертаващи коритото й. На юг, след края на редицата от скали, се виждаше варовиковият масив с огромния скален покрив на Деветата пещера и дългата му предна тераса. Но вниманието на Айла не беше привлечено от навеса, а от друго необикновено образувание.
Преди много време, по време на орогенезата — периода, когато са се образували планините и високите и остри върхове са били изваяни от хилядолетията, — едно парче от вулканичната скала се беше отчупило и беше паднало в реката. Каменната стена, от която се беше откъснало, бе заела формата на кристалната си структура. Огнената магма се беше охладила и превърнала в базалт, който бе оформил огромни колони с плоски страни.
След като падналата скала беше отнесена от проливните порои и ледниците, базалтовите колони, макар и очукани, бяха запазили основната си форма. Каменният стълб се оказа изправен по средата на едно вътрешно море, заедно с дебелите пластове от натрупани останки на морски организми, които се бяха вкаменили във варовик. По-късно движенията на земната кора пресушиха морето, което се превърна в заоблени хълмове, скали и речни долини. Както водата, времето и вятърът бяха разяли повърхността на вертикалните варовикови скали, превръщайки ги в подслоните и пещерите, обитавани сега от зеландонийците, така и довлеченото отдалеч парче базалт се бе оформило като колона.
Сякаш огромният размер на скалния покрив не беше достатъчен, та на върха му стърчеше странно варовиково парче. Макар да беше здраво свързано с основния масив, бе така ерозирало с течение на времето, че сякаш щеше да се срути всеки момент. Този елемент добавяше още по-необикновен вид на огромния скален подслон на Деветата пещера. Айла почувства, че го е виждала и преди.
— Този камък има ли си име? — попита и посочи към него.
— Нарича се Падащият камък — отвърна Джондалар.
— Подходящо име. Майка ти не спомена ли имената на тези реки?
— Голямата река няма име. Всички й казват просто реката. Повечето хора я смятат за най-важната река в района, макар и да не е най-голямата. Влива се в много по-голяма река на юг оттук. Всъщност онази я наричаме Голямата река, но повечето зеландонийци живеят близо до тази и често си мислят, че става дума за нея, когато се каже реката. Малкият приток там се нарича Горската река. Край нея растат много дървета, а надолу има голяма гора и ловците избягват да ходят в тази посока.