Айла замълча, после промени темата:
— Не ми каза, че в пещерата живеят толкова много хора. Сякаш на едно място се е събрал целият Клан. А и ти май ги познаваш всичките. Не знам дали изобщо някога ще ги опозная.
— Не се притеснявай, ще ги опознаеш — усмихна се Джондалар. — И то не след дълго. О, извинявай. Много силно ли дърпам?
— Не. Радвам се, че накрая се запознах със зеландони. Тя познава знахарството и ще се радвам да си говоря с нея на тази тема.
— Тя е много влиятелна и властна жена, Айла.
— Очевидно. От колко време е зеландони?
— Чакай да помисля. Стана шаманка скоро след като отидох да живея при Даланар. Но и тогава за мен тя си беше Золена. Беше красива и прелъстителка. Макар че никога не е била слаба, с годините все повече заприличва на Великата майка. Мисля, че те харесва. — Той спря с ресането и започна да се смее.
— Какво толкова смешно има? — попита Айла.
— Слушах те, когато й разказа как си ме открила, за Бебчо и всичко останало. Тепърва ще ти задава въпроси, бъди сигурна в това. Наблюдавах реакцията й. Всеки път, когато й отговаряше на някакъв въпрос, у нея се пораждаше желанието да ти зададе нови три. Просто разпали любопитството й. Винаги го правиш. Ти си загадка дори и за мен. Знаеш ли колко си забележителна, жено?
Тя се беше обърнала към него и го гледаше с прекрасните си очи.
— Дай ми малко време и ще ти покажа колко забележителен може да бъдеш и ти — каза Айла и се усмихна.
Джондалар я целуна.
Двамата чуха нечий смях и се огледаха.
— О, да не би да ви прекъснах? — попита една жена.
Беше привлекателната непозната с руса коса и тъмни очи, която бе подслушала разговора между Фолара и нейните приятелки. С нея имаше още две жени.
— Марона! — възкликна изненадан Джондалар. — Не, нищо не си прекъснала. Просто съм изненадан да те видя.
— Че защо? Да не си мислеше, че съм предприела неочаквано пътешествие?
— Не, разбира се. Просто съм изненадан.
— Тъкмо бяхме излезли да се поразходим, когато се натъкнахме на вас. Признавам, Джондалар, че не можах да устоя на изкушението да те накарам да се почувстваш неудобно. В края на краищата бяхме сгодени.
Не бяха официално сгодени, но той предпочете да не спори с нея. Беше оставил у девойката впечатлението, че наистина са.
— Не предполагах, че още живееш тук. Мислех, че си се омъжила за някой от друга пещера — каза Джондалар.
— Бях омъжена — отвърна Марона. — Не продължи дълго и затова се върнах. — Гледаше мускулестото му и загоряло тяло по начин, който му беше добре познат. — Не си се променил много за последните пет години, Джондалар. Освен няколкото сериозни белега. — Тя се обърна към Айла и й хвърли поглед. — Но ние не сме дошли тук, за да говорим с теб. Дойдохме, за да се запознаем с приятелката ти.
— Тя ще бъде официално представена на всички довечера — отвърна той и почувства желание да закриля Айла.
— Така чухме и ние, но не е необходимо да ни я представяш официално. Просто искахме да я поздравим с добре дошла.
Не можеше да им откаже.
— Айла от Лъвския бивак на мамутоите, това са Марона от Деветата пещера на зеландониите и нейните приятелки. Портула от Петата пещера? Това ти ли си? — попита Джондалар.
Жената се усмихна и се изчерви, доволна, че си е спомнил за нея. Марона се намръщи.
— Да, аз съм Портула, но сега съм от Третата пещера. — Тя също го помнеше. Беше избран за първите й обреди.
Той си спомни, че Портула беше една от младите жени, които навремето го следваха навсякъде. Всяка от тях се бе опитвала да го запази за себе си, въпреки че им беше забранено да се събират отново най-малко една година след първите обреди. Нейната настойчивост беше помрачила у него спомена за иначе прекрасната церемония.
— Май, че не познавам другата ти приятелка, Марона — каза Джондалар.
Тя явно беше по-млада от другите две.
— Казвам се Лорава, сестра съм на Портула.
— Запознах се с тях, когато се омъжих за човека от Петата пещера — добави Марона. — Дойдоха да ме посетят. — После се обърна към Айла: — Приветствам те, Айла от мамутоите.
Айла се изправи, за да отговори на приветствието им.
Макар че обикновено това не я притесняваше, се почувства малко неудобно да е чисто гола пред тези жени. Затова уви кръста си с кожата за подсушаване и си сложи амулета на врата.
— И аз те приветствам, Марона от Деветата пещера на зеландониите — каза Айла. Гърленото „р“ и акцентът издадоха веднага, че е чужденка. — Приветствам и вас, Порртула от Петата пещера и сестра ти Лоррава.
По-младата от сестрите се изкиска на смешния начин на говорене и се опита да потисне смеха си. На Джондалар му се стори, че Марона ехидно се усмихна. Той се намръщи.