— Спри, Вълчо! — извика му високо, no-скоро, за да успокои жените, отколкото да стресне животното. Хищникът се спря и я погледна, нащрек за знак, който ще му позволи да я доближи.
— Искате ли да ви запозная с Вълчо? — попита ги тя. Като видя, че спътничките й са все още уплашени, добави: — Няма да ви нарани.
— Защо да се запознавам с някакво животно? — изсумтя Марона.
Тонът й накара Айла да се вгледа по-внимателно в нея. Да, забеляза страх, но за голяма нейна изненада гримасата на жената изразяваше отвращение и дори гняв. Можеше да разбере защо е уплашена Марона, но не успя да си обясни другата реакция. Със сигурност не се дължеше само на опасенията от вълка. Двете спътнички на Марона постъпиха по същия начин и показаха, че не желаят да се доближават до хищника.
Вълчо беше напрегнат. Сигурно също беше усетил нещо.
— Вълчо, иди и намери Джондалар. — Айла му направи знак да върви. Звярът остана загледан в нея за момент, след което скочи и хукна.
Жените подминаха няколко души по пътеката към пещерата, като всеки от тях веднага реагираше, щом видеше Айла в компанията на местни. Някои се усмихваха озадачено, а други бяха изненадани и дори изумени. Само децата, изглежда, не им обръщаха никакво внимание. Това я накара да застане нащрек.
Докато вървяха, тя скришом изучаваше с поглед Марона и приятелките й, използвайки триковете, научени от жените в Клана. Никой не беше по-обигран в изкуството да не се привлича вниманието от жените от Клана. Те бяха способни с лекота да се слеят с обстановката, създавайки впечатлението, че не забелязват никого, а в същото време внимателно следяха всичко.
От малки бяха учени никога да не поглеждат човек направо в очите, но същевременно трябваше да могат да разберат кога някой се нуждае от вниманието им. Поради тази причина жените от Клана се научаваха само с бегъл поглед да извличат бързо най-важната информация от позата, движенията и изражението на лицето на хората около тях. И едва ли можеше да им убегне нещо.
Айла беше изключително добра в това изкуство, макар че то се дължеше не толкова на прекараните в Клана години, колкото на вродената й способност да разчита езика на тялото. Наблюденията й я накараха да изостри сетивата си. Питаше се какви са мотивите на Марона, но не искаше да прави прибързани предположения.
Щом се оказаха под каменния навес, те тръгнаха в по-различна посока от тази, която беше използвала на излизане с Джондалар. Влязоха в голямо жилище, разположено към средата на селището. След като Марона ги въведе вътре, ги посрещна друга жена, която, изглежда, ги чакаше.
— Айла, това е братовчедка ми Уилопа — изрече Марона. — Уилопа, това е Марона.
— Здравей — каза Уилопа.
След официалните представяния на Айла пред роднините на Джондалар това бързо и бегло запознанство, без никакви приветствия й се стори странно. Не отговаряше на поведението, което беше наблюдавала у другите зеландонийци.
— Здравей, Уилопа. Това жилище твое ли е?
Жената беше изненадана от необикновеното произношение на Айла. Бе свикнала да чува само родния си език и затова със затруднение разбра думите на чужденката.
— Не — намеси се Марона. — Това е домът на брат ми и неговата съпруга, заедно с трите им деца. Уилопа и аз живеем с тях. Двете спим в тази стая.
Айла бързо огледа помещението, подобно на това в жилището на Мартона.
— Мислехме да си направим прическите и да се гримираме за вечерното тържество — обади се Портула. Тя погледна към Марона и се ухили, след което отново се обърна към чужденката: — Искаш ли да ни правиш компания и да се приготвиш заедно с нас?
— Благодаря за поканата. Ще ми е интересно да видя с какво ще се занимавате. Още не знам как оправяте косите и лицата си тук, в зеландониите. Приятелката ми Диджи понякога си прави прическа, но тя е от рода на мамутоите и живее доста далеч оттук. Сигурно никога няма да я видя отново и много ми липсва. Но е хубаво да имам нови приятелки.
Портула се изненада и се трогна от искрения и топъл отговор на новодошлата.
— Тъй като тържеството ще е в твоя чест — намеси се Марона, — решихме да ти подарим нещо за носене. Помолих братовчедка ми да събере няколко дрехи, за да ги пробваш, Айла. — Тя погледна към дрехите, разпръснати из стаята. — Добър избор си направила, Уилопа.
Лорава се изкиска, а Портула извърна поглед.
Айла забеляза одеждите на леглото и по пода — предимно панталони, блузи с дълги ръкави и туники. После погледна към дрехите, с които бяха облечени четирите жени.
Уилопа, която очевидно беше по-възрастна от Марона, беше облечена в тоалет, подобен на един от събраните. Дрехите бяха доста широки, забеляза Айла. Лорава, която бе доста по-млада, имаше къса кожена туника без ръкави, пристегната с колан на бедрата. Туниката бе скроена малко по-различно от другите дрехи. Доста пълната Портула носеше дълга пола от някаква влакнеста материя и широко горнище с дълги ресни, които висяха над полата. Марона, която беше слаба, имаше много късо горнище без ръкави, открито отпред и богато украсено с мъниста и пера, както и с пола — парче плат, увито около кръста, каквато Айла носеше обикновено в топли дни по време на пътешествието.