— А сега да украся и твоето лице, Айла — рече Марона.
— Мисля, че Уилопа вече привършва с косата ти.
— О, да! — възкликна Уилопа. — Свърших. Нека сега Марона се заеме с лицето ти.
Макар че лицевата украса на Лорава и Портула й се стори интересна и забавна, Айла се почувства неловко при мисълта, че и тя ще изглежда така. В дома на Мартона цветовете бяха използвани пестеливо, но с вкус. Не беше много сигурна дали иска да бъде изрисувана като двете жени.
— Не… благодаря — каза.
— Трябва да се съгласиш! — настоя Лорава.
— Всеки го прави — добави Марона. — Ти ще си единственото изключение, ако отидеш така.
— Да! Остави Марона да те украси. Всички жени постъпват така — потвърди Уилопа.
— Наистина трябва — стана по-настойчива Лорава. — Всички винаги искат Марона да боядиса лицата им. Имаш голям късмет, че тя е съгласна да украси и теб.
Натискът стана толкова силен, че Айла реши да не ги послуша. Мартона не й беше казала нищо за боядисване на лицето. Искаше да й дадат време и сама да реши, а не да й налагат обичаи, които не са й познати.
— Не, друг път. Може би по-късно — бе категорична тя.
— О, хайде, съгласи се! Не разваляй всичко — нацупи се Лорава.
— Не! Не искам да ми боядисват лицето! — Тонът й стана толкова твърд и решителен, че те престанаха да настояват.
Айла ги наблюдаваше как сплитат косите си на плитки и втъкават украшения в тях. Накрая добавиха и на лицата. Досега не беше забелязала, че имат пробити дупки на доста видни места. Сложиха си обици на ушите, нещо като топчета на носовете, по бузите и под долните устни. Нанесените преди това бои по лицата им подчертаха украшенията.
— Ти никакви украшения ли нямаш по лицето? — попита Лорава. — Ще трябва да си пробиеш дупки. Жалко, че не можем да го направим още сега.
Айла се замисли дали искаше да й дупчат лицето и стигна до извода, че би направила това само с ушите си, за да може да сложи обиците, които носеше със себе си още от Летния събор на ловците на мамути. Гледа как жените слагат мъниста около вратовете си и гривни на ръцете си.
Забеляза, че жените от време на време поглеждат към разделящия панел-стена. Накрая, отегчена от всичко, тя стана и отиде до стената, за да види какво толкова гледат. Лорава отвори уста от изненада, когато Айла се огледа в дървеното парче с гладка повърхност, подобно на онова в дома на Мартона.
Никак не бе доволна от външния си вид. Косата й беше сплетена на плитки и кълба, което бе доста стряскащо. Уилопа и Марона се спогледаха. Когато Айла се опита да погледне някоя от жените в очите, те извръщаха поглед. Ставаше нещо странно и то никак не й допадаше. Определено не харесваше новата си прическа.
— По-добре да оставя косата си разпусната — заяви и започна да разплита плитките. — Джондалар я харесва така. — Щом извади всичките шноли и фиби, тя взе гребена и го прокара по дългата си тъмно руса коса.
Поправи амулета на врата си. Не обичаше да ходи без него, макар че често го носеше под дрехите си. После се огледа в оглеждалото. Може би някой ден щеше да се научи да оправя сама косата си, но засега така й харесваше повече. Хвърли поглед към Уилопа и се запита защо ли бе направила подобно нещо с косата й.
Айла забеляза в оглеждалото кожената кесия на амулета си. Беше издута от предметите вътре, а цветът на кесията бе станал много по-тъмен от потта и носенето. Очевидно беше стара и изтъркана. Спомни си, че приятелката й Диджи я бе убедила да я използва като амулет. Каза си, че трябва да си направи нова кесия, но да не изхвърля тази. Беше свързана с твърде много спомени.
Умори се да гледа как жените се приготвят за довечера. По някое време чу някакво движение отвън и някой почука на панела-врата.
— Всички чакат Айла — този глас май принадлежеше на Фолара.
— Тогава им кажи, че ще дойде съвсем скоро — отвърна Марона. — Сигурна ли си, че не искаш да боядисам поне малко лицето ти, Айла? — попита някогашната приятелка на Джондалар. — В края на краищата празненството се организира в твоя чест.
— Не, наистина не искам.
— Е, щом като те чакат, трябва вече да тръгваш. Ние ще дойдем по-късно. Трябва да се преоблечем.
— Да, ще тръгвам. — Айла беше доволна, че има оправдание да напусне тази къща. Стори й се, че стояха вътре доста дълго. — Благодаря за подаръците — не забрави да спомене тя. — Този тоалет наистина е много удобен — рече, взе старите си дрехи и излезе.