Отвън нямаше никого, Фолара си беше тръгнала, без да я изчака. Айла бързо отиде в жилището на Мартона и остави мръсните си дрехи отвън. Сетне се присъедини към тълпата, която се беше събрала под сянката на високия каменен навес, засланящ скупчените под него обиталища.
Щом излезе под лъчите на късното следобедно слънце, неколцина от събралите се я забелязаха и веднага сбутаха съседите си да я погледнат и те. Айла се спря и ги погледна в очите. Скоро всички разговори секнаха. Изведнъж някой наруши тишината и силно се изсмя. После още един и още един… Скоро всички се смееха.
Защо ли се смееха? Присмиваха ли й се? Нещо не беше наред ли? Тя се изчерви от притеснение. Някаква ужасна грешка ли беше допуснала? Огледа се. Искаше й се да хукне презглава и да избяга, но не знаеше накъде да се насочи.
Видя Джондалар, който вървеше забързано към нея. Беше много ядосан. Мартона също бързаше към тях.
— Джондалар! — провикна се Айла. — Защо всички ми се смеят? Какво има? Какво толкова съм направила? — Не осъзнаваше, че говори на езика на мамутоите.
— Облечена си в мъжко зимно облекло. Колан като твоя се носи от младите мъже по време на съзряването им, за да знаят хората, че са готови за обучение от жените-донии — отвърна Джондалар на същия език. Беше бесен, че са погодили такава шега на Айла още на първата й среща с неговия народ.
— Откъде взе тези дрехи? — попита Мартона, след като се доближи.
— От Марона — отвърна Джондалар. — Когато бяхме при реката, тя дойде и каза на Айла, че иска да й помогне с тоалета за вечерта. Трябваше да се сетя, че крои някакъв коварен план, за да се върне отново при мен.
Всички очи се обърнаха към къщата на брата на Марона. Под сянката стояха четирите жени. Те се превиваха от смях, доволни, че са се подиграли на чужденката.
Айла почервеня още повече и стисна юмруци от гняв. Значи такъв беше техният подарък за добре дошла? Искаха хората да й се присмеят? Едва сега си даде сметка, че всичките дрехи, които й бяха предложили, не бяха женски, а мъжки. Но не бяха само дрехите. Как само й бяха разрошили косата! Навярно възнамеряваха да й боядисат лицето със същата цел — да й се присмиват хората.
Айла беше весела и жизнерадостна натура. Когато живееше при Клана, тя беше единственият човек, който се смееше искрено. Докато не се роди синът й. Когато хората от Клана изобразяваха гримаси, подобни на смях, в тях нямаше никаква радост. Беше no-скоро израз на изнервеност или на страх от евентуална агресия. Синът й беше единственото бебе, което се смееше като нея, и макар че това караше и двамата да се чувстват неловко, тя обожаваше звънкия смях на Дърк.
Докато живееше в Долината, се смееше от сърце на щурите изпълнения на Уини и Бебчо. Усмивката на Джондалар и неговият невероятен смях я накараха да осъзнае, че е открила сродна душа, и тя го заобича още повече. От друга страна, именно слънчевата усмивка на Талут и сърдечният му смях наклониха везните да посети Лъвския бивак. Беше срещала много хора по време на пътуванията им. С всеки от тях се беше смяла многократно, но никога преди не й се бяха подигравали. Досега не бе знаела, че от смеха на другите можеше и да боли.
Мартона също не беше много щастлива от подлия номер, погоден на гостенката на Деветата пещера на зеландониите и бъдеща съпруга на сина й.
— Ела с мен, Айла — каза тя. — Аз ще ти намеря нещо по-подходящо. Сигурна съм, че някои от моите дрехи ще ти станат.
— Или от моите — добави Фолара. Тя също бе станала очевидец на цялата сцена и се притече на помощ.
Айла тръгна с тях, но изведнъж се спря.
— Не — каза.
Онези жени й бяха дали мъжките дрехи като „дарове за приветствие“, защото искаха да изглежда странно, различно, да покажат, че не прилича на тях. Е, беше им благодарила за „даровете“ и щеше да ги носи! Не за пръв път попадаше в центъра на вниманието. Тя винаги беше „черната овца“, грозната, странната сред хората от Клана. Но те никога не й се бяха присмивали — те просто не знаеха какво е това — въпреки че всички я гледаха любопитно по време на Събора на Клана.
Щом можеше да устои на Събора на целия Клан, щеше да устои и на зеландонийците. И едните, и другите си приличаха. Айла изправи гръб, стисна зъби, вдигна високо глава и смело погледна към подиграващата й се тълпа.
— Благодаря ти, Мартона. И на теб също, Фолара. Но този тоалет също ще ми свърши работа. Беше ми даден като приветствен дар. Не мога да проявя пренебрежение и да го хвърля.
Тя погледна назад и забеляза, че Марона и приятелките й ги няма. Бяха се върнали в жилището си. После отново се обърна с лице към тълпата и тръгна към тях. Мартона и Фолара погледнаха потресени към Джондалар, но само свиха рамене и поклатиха глави.