— Джондалар, как ще опазиш тази кобилка от младите жребци? — провикна се някой.
Този въпрос бе първото открито признание за красотата и чара й. Русокосият мъж се усмихна.
— Ще трябва по-често да я яздя, за да няма време за други — отвърна той. — Нали не сте забравили, че се научих да яздя, докато ме нямаше?
— Но ти можеше да „яздиш“ и преди да заминеш! Последва смях, но този път бе добродушен и искрен. Джохаран продължи, когато духовете се успокоиха:
— Имам да кажа само още нещо. Искам да поканя всички зеландонийци, които са дошли от съседните пещери, да се присъединят към Деветата пещера в празненството, което сме подготвили, за да приветстваме идването на Джондалар и Айла у дома.
СЕДМА ГЛАВА
От местата, където готвеха ястия, цял ден се бяха разнасяли чудни аромати. Хората очакваха с нетърпение да ги опитат. Голяма част от зеландонийците бяха заети с подготовката на пиршеството, когато Джохаран започна речта си. След представянето Айла и Джондалар тръгнаха напред към тълпата. Мнозина от събралите се гледаха бързо да им сторят път заради Вълчо, който вървеше малко зад господарката си.
Храната беше върху подноси и в купи, сервирана на дългите ниски маси, изработени от варовик. До тях бяха подредени приборите за ядене — дървени вилици, лъжици от кост и големи кремъчни ножове. Повечето от хората си бяха донесли чинии, макар че имаше предостатъчно по масите.
Айла поспря, за да се порадва на гледката. Имаше цели печени еленови бутове, тлъста яребица, както и подноси с пъстърва и бяла риба. Особено ценни по това време на годината бяха зелените коренчета и треви, пресните зеленчуци и папрат. Също така имаше сушени плодове и лешници от миналогодишната реколта, съдове със сушени гъби, месо и ядивни корени.
Мисълта, че тези хора имаха толкова богат избор от храна след прекараната сурова зима, порази Айла. Това говореше за добрата им организация на събирането, съхранението и консервирането на продуктите, за да се изхранят няколкото пещери на зеландонийците по време на зимата. Все пак в Деветата пещера живееха двеста души, което си бяха доста хора за изхранване, ако районът не беше толкова плодороден. В крайна сметка благоприятните за живеене условия бяха довели до заселването на няколко пещери.
Домът на Деветата пещера на зеландониите представляваше висока варовикова скала, чиято лицева повърхност бе превърната в огромен надвиснал заслон, следващ силуета на протичащата наблизо река. Навесът покриваше територия от около двеста метра на дължина и почти трийсет метра на широчина, като общата площ беше около девет хиляди квадратни метра. Каменният под, покрит с многовековни наслоения, беше издаден напред като тераса.
С такова голямо пространство за живеене членовете на Деветата пещера не можеха да запълнят цялата защитена от навеса площ с къщи. Никой и не възнамеряваше да го прави, но интуитивно бяха определили граници на територията си. Постройките бяха струпани в източния край. Пространството на запад се използваше за работни и занаятчийски нужди. На югозапад, чак до края на скалата, имаше място за игри на децата и разходки на възрастните.
Макар че никоя друга не можеше да се сравнява по размери с Деветата, по течението на реката и нейните притоци имаше доста пещери на зеландонийци. Повечето от тях живееха в подобни пещери с варовикови навеси. Хората не знаеха, а и потомците им щяха да научат едва след хилядолетия, че тяхната земя бе разположена по средата между Северния полюс и Екватора. На тях изобщо не им трябваше подобно знание, за да разберат предимствата на терена. Живееха тук от много поколения насам и знаеха от собствения си опит, предаван от старите на младите, че тази територия е благоприятна за живот по време на всички годишни сезони. Човек обаче трябваше да се сети как да се възползва от предимствата й.
През лятото хората обикновено пътуваха из по-далечната околност, която смятаха за земя на зеландониите, живееха на открито в палатки или в колиби, построени от естествени материали. Те практикуваха този начин на живот, особено, когато се събираха на големи групи, отиваха на гости на друга пещера, ловуваха или беряха зеленчуци. Всеки път, когато успееха да намерят гледащ на юг каменен подслон, който да ги приюти временно, бяха изключително доволни, а понякога използваха подслоните на приятели или роднини заради явните им предимства.