Дори по време на ледниковия период, когато огромната ледена маса се намираше само на няколкостотин километра на север от тях, при ясно време дните бяха доста горещи през пролетта и лятото. И в този случай скалният навес осигуряваше сянка и защита от силното слънце и жега.
И когато започваше да застудява, предвещавайки сурова зима в около ледниковите райони, те с още по-голямо уважение се отнасяха към постоянните си и защитени домове. Зиме въпреки мразовитите ветрове и ниските температури прекарваха дните си на сухо и топло.
Подходящите дрехи и паленето на огньове беше важно за оцеляването на северните континенти, когато ледниците покриваха близо четвърт от земната повърхност, но в земята на зеландониите слънчевата топлина допълнително затопляше жилищата им. Основната причина за голямата населеност на този район бяха огромните варовикови скали с техните заслони.
Айла се усмихна на жената, която се занимаваше с организирането на тържеството.
— Толкова красиво изглежда всичко, Продева. Ако от чудесните миризми гладът ми не се усилваше до такава степен, щях да стоя с часове тук и да се възхищавам на невероятната гледка.
Трогната, Пролева й отвърна с усмивка.
— Това е специалността й — намеси се Мартона. Айла се обърна, донякъде изненадана да види майката на Джондалар. Беше я търсила, когато слезе от високия камък, но не я намери. — Никой друг не може да устрои пиршество или събор както Пролева. Тя е и добър готвач, но Джохаран от Деветата пещера я цени най-много заради уменията й да организира притока на храна и помощ от другите хора.
— От теб го научавам, Мартона — каза Пролева, очевидно поласкана от високата оценка, която й даде майката на нейния съпруг.
— Направо е ненадмината — продължи възрастната жена. — Никога не съм била толкова добра в организирането на празнични церемонии като теб.
— Надявам се да ми помогнеш следващия път, Пролева — каза Айла. — Бих искала да се науча от теб.
— С удоволствие ще ти помогна, но тъй като сегашното тържество е в твоя чест и хората те чакат, за да започне, мога ли да ти сервирам от печеното еленово месо?
— Къде отиде твоят вълк? — попита Мартона. — Сигурно също ще иска месо.
— Да, но не е необходимо да му се дават крехки хапки. И кокал с малко мръвка по него ще му свърши работа — отвърна Айла.
— До онези огньове за готвене ей-там има няколко кокала — обади се Пролева. — Но все пак си вземи от еленовото месо.
Айла протегна купата си, за да й сервират парче месо и топли зеленчуци. После Пролева повика една жена, за да сервира храната, и отиде с Айла при огнищата. Тя й показа купчината от кокали, струпани до едно от огнищата, и й помогна да избере един от тях.
— Този ще свърши работа — каза русокосата жена. През това време вълкът се обърна към нея с изплезен език. — Искаш ли ти да му го дадеш, Пролева?
Тя нервно се намръщи. Не искаше да бъде неучтива към Айла, особено след постъпката на Марона, но също така не гореше от особен ентусиазъм да се приближава до хищника.
— Аз искам — намеси се Мартона, защото си даваше сметка, че така по-лесно ще разсее страха у другите. — Какво трябва да направя?
— Можеш да му го протегнеш или да му го хвърлиш — отвърна Айла. Тя забеляза, че неколцина зеландонийци, сред които и Джондалар, се присъединиха към тях. Усмихна се.
Мартона взе кокала и го протегна към животното, докато го доближаваше. После размисли и го хвърли на Вълчо. Той скочи и го сграбчи със зъби още във въздуха. Вълкът погледна с очакване към Айла. Номерът предизвика възхитителните възгласи на присъстващите.
— Отнеси го там, Вълчо — нареди му тя и посочи към големия овъглен пън на ръба на терасата. Вълкът занесе там кокала си като ценен трофей, разположи се удобно до пъна и започна с удоволствие да го гризе.
Когато се върнаха обратно на масите, всички искаха да гостят Айла и Джондалар със специални блюда. Тя забеляза, че на вкус храната е по-различна. Опитът обаче я беше научил, че колкото и да е различна храната на един народ, обикновено е вкусна.
Един мъж, малко по-възрастен от Джондалар, се приближи до групата, наобиколила Айла. Макар че й се стори доста нечистоплътен — немитата му руса коса бе потъмняла от мръсотия, а дрехите му бяха парцаливи, много от хората му се усмихнаха, особено младите мъже. Той носеше някакъв съд на рамо, подобен на мях за вода. Беше направен от водоустойчив животински стомах и се издуваше от някаква течност в него.
По размера на съда Айла предположи, че е изработен от конски стомах. А по миризмата разбра, че течността вътре не е вода. Ароматът no-скоро й напомни бозата на Талут — ферментиралата напитка, която главатарят на Лъвския бивак правеше от брезов сок и други съставки, държани от него в тайна.