Един от младите мъже се усмихна и попита:
— Ларамар! Да не носиш от твоята барма?
Младежът се казваше Харезал. Беше нов член на Деветата пещера, дошъл от една доста далечна група на зеландонийците, и беше доста млад. „Сигурно още не е бил срещнал своята жена-донии, когато аз тръгнах на пътешествие — каза си Джондалар. — Но се върти около Айла като комар.“
— Да, реших да дам принос за приветственото тържество в чест на тази млада жена — отвърна Ларамар и се усмихна на Айла.
Усмивката му й се стори неискрена, което изостри у нея инстинктите, придобити в Клана. Тя внимателно наблюдаваше езика на тялото му, което я наведе на мисълта, че на този човек не може да се има доверие.
— Принос? — саркастично попита една от жените. Беше Салова, съпругата на Рушемар — един от двамата мъже, които Айла смяташе за преки заместници на Джохаран, тъй както Грод заместваше Брун в Клана. Водачите винаги имаха нужда от някого, на когото да се доверят.
— Това е най-малкото, което можах да направя — каза Ларамар. — Не са чак толкова чести случаите, в които пещерата приветства гост, дошъл от толкова далеч.
Докато сваляше меха от рамото си и го слагаше масата, младата жена дочу как Салова си промърмори: „Ларамар да помогне за нещо? Ха! Интересно какво иска.“
За Айла беше очевидно, че не само тя не се доверява на този човек. Това засили любопитството й. Около него вече се събираха хора с купи, но той гледаше само към Айла и Джондалар.
— Мисля, че завърналият се пътешественик и жената, която е довел, трябва първи да отпият — каза Ларамар.
— Благодаря ти — усмихна му се Джондалар. — Много мъдро от твоя страна. Всички знаят, че твоята барма е най-добрата, Ларамар. Запозна ли се с Айла?
— Не и лично.
— Айла от рода Мамутои, това е Ларамар от Деветата пещера на зеландониите. Вярно е, никой не прави по-хубава барма от него.
Айла си каза, че представянето беше доста кратко, но мъжът се усмихна, когато го похвалиха. Тя подаде на Джондалар купата си, за да освободи и двете си ръце, след което се здрависа с непознатия.
— В името на Великата Майка Земя те приветствам, Ларамар от Деветата пещера на зеландониите — произнесе.
— И аз също те приветствам — отвърна той и стисна ръцете й, но почти веднага ги пусна, сякаш беше притеснен от нещо. — Вместо официално представяне ти предлагам нещо по-добро.
Той отвори меха. Айла си взе купата от Джондалар и я поднесе към Ларамар, който я напълни до половината. После наля и на Джондалар. Русокосата жена отпи.
— Добро е — каза усмихната. — Когато живеех при мамутоите, главатарят Талут правеше подобна напитка от брезов сок, зърно и други съставки. Но трябва да призная, че твоята е по-хубава.
Ларамар се огледа със задоволство наоколо.
— От какво е направена? — попита Айла, като се опита да различи вкуса.
— Невинаги я приготвям по един и същи начин. Зависи от това с какви съставки разполагам в момента. Понякога използвам брезов сок и зърно — отвърна уклончиво мъжът. — Можеш ли да познаеш какво има вътре?
Тя отново вкуси. Трудно е да се разпознаят съставките, когато са ферментирали.
— Мисля, че има зърно, може би брезов сок или сок от друго дърво, може би плодове, но и нещо друго — сладко. Не мога да кажа обаче по колко от всяка съставка си сложил.
— Имаш добър усет — мъжът явно беше впечатлен. — Наистина има плодове — ябълки, замръзнали през зимата, което ги прави малко по-сладки. Но сладкото, което ти долавяш, е от мед.
— Ама, разбира се! Сега, когато ми разкри тайната, усещам, че наистина е мед — отвърна Айла.
— Невинаги успявам да намеря мед, но когато имам, бармата ми става по-хубава и силна, — Ларамар отново се усмихна, но този път искрено. Малцина бяха хората, с които можеше да обсъди приготовлението на питието.
Повечето зеландонийци имаха някакъв занаят, някаква сфера, в която бяха довели уменията си до съвършенство. Ларамар знаеше, че е най-добрият майстор на барма. Той смяташе това си занимание за занаят, но се огорчаваше, защото според него хората подценяваха умението му.
Много от храните ферментираха по естествен път, някои направо на лозата или на дървото, на което растяха. Дори животните, които ги ядяха, понякога се опияняваха. Мнозина произвеждаха ферментирали напитки, но невинаги успяваха да постигнат добро качество, а и количествата не бяха големи. Мартона се славеше с това, че от време на време правеше хубаво вино, но за хората винопроизводството не беше кой знае колко важна дейност, защото почти всички се занимаваха с правенето на вино. На Ларамар можеше да се разчита, че в неговата ферментирала напитка винаги ще има алкохол, а не оцет. Бармата му често излизаше доста сполучлива. Той самият изобщо не смяташе дарбата си за маловажна. За да успееш, се изискваха умения и познания за плодовете и процеса на ферментация, но хората се интересуваха само какъв ще е крайният продукт, Освен това всички знаеха за склонността му да си пийва повечко. Сутрин обикновено беше „болен“ от махмурлук и не участваше нито в ловните мероприятия, нито в другите общи дейности на зеландонийците. Тъкмо наля на гостите от своята барма, и до него се появи една жена. На крака й висеше малко дете, което тепърва прохождаше, но тя, изглежда, не му обръщаше никакво внимание. Жената протегна купата си към Ларамар. За момент на лицето му се изписа досада, но успя да остане безучастен, докато й наливаше и на нея.