Това напомни на Айла за празника в чест на Майката. А щом беше в нейна чест и се споделяше дарът на насладата, Дони трябваше да се чувства наистина добре почетена. Зеландонийците не бяха много по-различни от мамутоите, каза си Айла, или от шарамудоите и лозадунаите. Дори езикът им приличаше на този на лозадонийците.
Няколко мъже се опитаха да изкушат красивата чужденка да сподели заедно с тях дара на Великата майка. Айла бе поласкана от вниманието, но ясно им даде да разберат, че не желае да се люби с никой друг освен с Джондалар.
Вниманието към нея го оставяше със смесени чувства. Приятно му беше, че хората я приемаха толкова добре, и се гордееше, че толкова много мъже й се възхищават, но му се искаше да не се опитват толкова открито да я прелъстят и замъкнат в постелята си. Особено този Харезал. От друга страна, беше доволен, че тя не желае да се люби с никой друг.
Зеландонийците не гледаха добре на ревността. Тя можеше да доведе до дисхармония и кавги, дори до сбиване. Като единна общност те ценяха най-много хармонията и сътрудничеството. В една земя, която бе скована от ледове през по-голямата част от годината, взаимопомощта бе от съществено значение за оцеляването. Повечето от техните обичаи и традиции целяха да се поддържа добронамереността и да няма място за такива прояви като ревност, които биха могли да застрашат приятелските им взаимоотношения.
Джондалар си даваше сметка, че трудно ще може да скрие ревността си, ако Айла си избере някой друг. Не искаше да я дели с никого. Може би, след като минеха години от брака им и на някой от двамата му се поискаше нещо ново и вълнуващо, той щеше да разсъждава по друг начин. Но не и сега, а пък и дълбоко в душата си се съмняваше, че някога ще се примири с мисълта да я дели с друг мъж.
Някои от празнуващите започнаха да пеят и танцуват. Айла се опитваше да отиде при тях, но около нея постоянно се тълпяха хора, които искаха да поприказват. Особено един мъж, който се въртеше около групата през цялата вечер. Очевидно сега много му се искаше да говори с нея. Айла си каза, че още в началото на вечерта беше забелязала нещо необичайно, но винаги, когато се опитваше да съсредоточи погледа си върху него, някой друг идваше да я пита нещо или да направи някакъв коментар, което я разсейваше.
Тя погледна към мъжа, докато той й подаваше поредната купа с барма. Вече й се виеше свят и реши да не пие повече. Запозната беше с ефекта на подобни ферментирали напитки и не искаше по вина на алкохола да става прекалено „дружелюбна“ още през първата й вечер с народа на Джондалар.
Усмихна се на мъжа и понечи любезно да му откаже, но като видя как се е вцепенил, промени намерението си.
— Казвам се Брукевал — промълви той. Стори й се колеблив и срамежлив. — Братовчед съм на Джондалар. — Гласът му беше доста дрезгав, но плътен и много приятен.
— Здравей! Аз съм Айла от рода на Мамутоите — отвърна тя, заинтригувана не само от гласа и поведението му.
Той не приличаше на другите зеландонийци. Очите му бяха доста тъмни. На Айла й се стори, че са кафяви, но на светлината на огъня не можа добре да ги различи. По-изумителен от очите му обаче беше външният му вид. Имаше поглед, който й беше странно познат отнякъде. В чертите му имаше нещо от Клана!
„Кръвта му е смесена, от Клана и от другите — каза си тя. — Сигурна съм в това.“ Зае се да го изучава, като му хвърляше от време на време бегли погледи. Изглежда, беше довел жена си от Клана и затова Айла не искаше да се взира в него прекалено дълго. Смесената му кръв не беше разпределена поравно между тази на Клана и на другите. Както на Екозар, за когото беше сгодена Джоплая.
Чертите на „другите“ бяха по-силно изразени у него. Челото му беше високо и право, като съвсем леко се заобляше назад. Когато се обърна, тя видя, че макар и главата му да беше продълговата, тилът му бе закръглен, а не заострен. Но гъстите му вежди над дълбоко хлътналите очи бяха най-отличителната му черта — не толкова внушителни като на мъжете от Клана, но достатъчно рунтави. Носът му също беше доста голям и макар че бе по-фин от тези на мъжете от Клана, формата му беше подобна.
Сигурно и брадичката му беше вдадена навътре. От тъмнокафявата му брада не можеше да се види, но самата брада още повече засилваше приликата му с мъжете, които Айла познаваше от дете. Когато Джондалар се обръсна за пръв път, което обикновено правеше през лятото, тя бе шокирана от разликата — без брада изглеждаше много по-млад, направо като юноша. Никога преди това не беше виждала мъж без брада. Брукевал беше малко по-нисък от нея, но набит, мускулест и с широк гръден кош.